Лев Толстой
Възкресение (74)

XV

Граф Иван Михайлович беше бивш министър и човек с много твърди убеждения.

Убежденията на граф Иван Михайлович от младини бяха, че както на птицата е присъщо да се храни с червеи, да бъде покрита с пера и пух и да лети във въздуха, така и нему е присъщо да се храни със скъпи ястия, приготвени от скъпи готвачи, да бъде облечен в най-удобни и скъпи дрехи, да язди най-удобни и бързи коне и че по тази причина всичко това трябва да му бъде осигурено. Освен това граф Иван Михайлович смяташе, че колкото повече пари от всякакъв род получава от държавата, колкото повече ордени има, включително разни кръстове с брилянти, и че колкото по-често се среща и говори с високо поставени особи от двата пола, толкова по-добре. А всичко останало в сравнение с тези основни догми граф Иван Михайлович смяташе за нищожно и неинтересно. Всичко останало можеше да бъде така или точно обратно. Съобразно с тази вяра граф Иван Михайлович живееше и работеше в Петербург в продължение на четиридесет години и накрая на тези четиридесет години стигна до поста министър.

Главните качества на граф Иван Михайлович, чрез които той бе достигнал своето положение, бяха, че той, първо, умееше да разбира смисъла на писаните преписки и закони и макар и несръчно, умееше да съставя разбрани преписки и да ги пише без правописни грешки; второ, че беше извънредно представителен и където трябваше, можеше да си дава вид не само на горд, но и на недостъпен и величествен, а другаде можеше да угодничи подобно страстно и подло; трето, че нямаше никакви общи принципи или правила, нито лично-нравствени, нито държавнически, и затова можеше да бъде съгласен с всички, когато беше нужно, и когато беше нужно, можеше да не бъде съгласен с всички. Като постъпваше така, той гледаше само да бъде издържан тонът и да не бъде в явно противоречие със себе си, при това беше съвсем равнодушен към това дали постъпките му са нравствен и или безнравствени сами по себе си и дали ще донесат най-голямо благо или най-голяма вреда на руската империя или на целия свят.

Когато стана министър, не само всички, които зависеха от него (а от него зависеха твърде много хора и приближени), но и всички странични хора, и сам той, бяха убедени, че той е много умен държавен мъж. Но когато мина известно време и той не направи нищо, нищо не показа, и когато по закона на борбата за съществуване също такива като него представителни и безпринципни чиновници, научили се да пишат и разбират преписките, го изместиха и той трябваше да си даде оставката, за всички стана ясно, че той не само не бе особено умен и дълбокомислен човек, но беше твърде ограничен и слабо образован, макар и доста самоуверен човек, който едва се издигаше във възгледите си до равнището на уводните статии на най-пошлите консервативни вестници. Оказа се, че с нищо не се отличава от другите слабо образовани и самоуверени чиновници, които го изместиха, и той сам разбра това, но то никак не разколеба убеждението му, че трябва всяка година да получава голямо количество държавни пари и нови украшения за своя параден костюм. Това убеждение беше тъй силно, че никой не се решаваше да му го оспорва и той всяка година получаваше отчасти във вид на пенсия, отчасти във вид на възнаграждение за членството си във висше държавно учреждение и за председателстването на разни комисии, комитети няколко десетки хиляди рубли и освен това — високо цененото от него ежегодно право за пришиване на нови галони на раменете или на панталоните и за закачване под фрака на нови ленти и емайлирани звездички. Вследствие на това граф Иван Михайлович имаше големи връзки.

Граф Иван Михайлович изслуша Нехлюдов така, както някога изслушваше докладите на началника на канцеларията, и след като го изслуша, каза, че ще му даде две бележки: едната — до сенатора Волф, касационния департамент.

— За него говорят различно, но dans tous les cas c’est un horn me très comme il faut^[1] — каза той. — Той ми е задължен и ще направи каквото може.

Другата бележка граф Иван Михайлович написа до едно влиятелно лице в прошетарната комисия. Делото на Федося Бирюкова, както го разказа Нехлюдов, го заинтересува доста. Когато Нехлюдов му каза, че иска да пише писмо до императрицата, той каза, че наистина тази история е твърде трогателна и е възможно при удобен случай да се разправи там. Но да обещае, не можеше. Нека молбата върви по реда си. „А ако се окаже случай — помисли той, — ако го поканят в petit comité^[2] в четвъртък, може би ще каже.“

Като получи двете бележки от графа и бележката до Mariette от леля си, Нехлюдов веднага се запъти към всички тия места.

Преди всичко той се отправи към Mariette. Познаваше я като малко момиченце от небогато аристократическо семейство, знаеше, че се е омъжила за човек с кариера, за когото той беше чувал лоши неща, главно чувал беше за неговата безсърдечност към тези стотици хиляди политически затворници, чието измъчване беше негово специално задължение, и както винаги за Нехлюдов беше мъчително тежко, че за да помогне на угнетените, той трябваше да застане на страната на угнетителите, като че признаваше тяхната дейност за законна поради това, че се обръщаше към тях с молба поне малко, макар по отношение на някои лица, да се въздържат от обикновените си и навярно несъзнавани от тях жестокости. В такива случаи той винаги чувствуваше вътрешно раздвоение и недоволство от себе си и колебание: да моли или да не моли, но винаги решаваше, че трябва да моли. Работата е там, че ще му бъде неловко, срамно, неприятно у тази Mariette и мъжа й, но затова пък можеше да стане така, че нещастната, измъчвана в единична килия жена да бъде пусната и да престанат да страдат и тя, и роднините й. Освен че чувствуваше фалш в това положение на просител между хора, които вече не смяташе за близки, но които го смятаха за свой — той чувствуваше в това общество, че навлиза в предишния привичен коловоз и неволно се поддаваше на лекомисления и безнравствен тон, който владееше в този кръг. Той вече изпита това у леля си Катерина Ивановна. Тази сутрин вече, като говореше с нея за най-сериозни неща, изпадаше в шеговит тон.

Изобщо Петербург, в който отдавна не беше идвал, му направи обикновеното физически ободрително, по морално затъпяващо впечатление: всичко е тъй чисто, удобно, благоустроено, главното — хората са така морално невзискателни, че животът изглеждаше особено лек.

Хубавият, чист, учтив кочияш го караше край хубави, учтиви, чисти стражари, по хубава, чисто павирана улица, покрай хубави, чисти къщи към оня дом край пътя, където живееше Mariette.

Пред входа стояха чифт английски коне с наочници, а на капрата седеше с горд вид кочияш, приличен на англичанин с бакембарди до средата на бузите, в ливрея, с камшик в ръката.

Вратата му отвори портиер с необикновено чист мундир, а в антрето стоеше в още по-чиста ливрея с галони лакеят-изпращач с великолепно вчесани бакембарди и дежурният ординарец с щик в нов чист мундир.

— Генералът не приема. Генералшата също. Те сега се готвят да излизат.

Нехлюдов предаде писмото на графиня Катерина Ивановна и като извади картичката си, пристъпи към масичката, на която лежеше книгата за разписване на посетителите, и вече бе започнал да пише, че много съжалява, че не я е заварил, когато лакеят се устреми към стълбището, портиерът излезе на входа, като извика: „Карета!“, а ординарецът, като се изпъчи, замря с изпънати ръце, посрещайки и изпращайки с очи слизащата по стълбата с бърза, неприсъща за важността й походка нисичка тъничка господарка.

Mariette беше с голяма шапка с перо и с черна рокля, черна наметка и нови черни ръкавици: лицето й беше закрито с воал.

Като видя Нехлюдов, тя дигна воала, откри твърде миловидното си лице с бляскави очи и въпросително го погледна.

— О, княз Дмитрий Иванович! — каза тя с весел, приятен глас. — Бих ви познала…

— Как, вие дори помните как се казвам?

— Разбира се, та ние със сестра ми бяхме дори влюбени във вас — заговори тя на френски. — Но колко сте се изменили. Ах, колко съжалявам, че излизам. Впрочем да се върнем — каза тя, като се спря в нерешителност. После погледна стенния часовник.

— Не, не може. Отивам на панихида у Каменска. Тя е ужасно убита.

— Коя е тази Каменска?

— Нима не сте чули?… Син й е убит на дуел. Биха се с Позен. Едничък син. Ужасно! Майката е така убита.

— Да, чувах.

— Тогава по-добре да ида, а вие елате утре или тази вечер — каза тя и с бързи леки стъпки тръгна към входната врата.

— Тази вечер не ще мога — отвърна той, като излизаше заедно с нея на прага. — А пък аз идвам при вас по работа — каза той, като гледаше двойката червеникави коне, които спираха вече пред вратата.

— Какво има?

— Ето ви бележка за това от леля — каза Нехлюдов, като й подаваше тесен плик с голям вензел. — От нея ще разберете всичко.

— Знам, графиня Катерина Ивановна мисли, че аз имам влияние в работите на мъжа ми. Тя се заблуждава. Нищо не мога, а и не искам да се застъпвам. Но, разбира се, за графинята и за вас съм готова да отстъпя от правилото. В какво се състои работата? — говореше тя, като напразно шареше из джоба си с малката ръка с черна ръкавица.

— Едно момиче е затворено в крепостта, а то е болно и не е замесено.

— Как се казва?

— Шустова, Лидия Шустова. В бележката пише.

— Е, добре, ще се опитам да направя нещо — каза тя и леко се качи в меко облицованата каляска, блестяща на слънцето с лакираните си калници, и разтвори чадъра си. Лакеят седна на капрата и даде знак за тръгване. Каляската потегли, но в същия миг тя побутна с чадъра си кочияша в гърба и тънкокожите хубавици, поангличанените кобили се спряха, като изправяха стегнатите си в мундщуци хубави глави и ситнеха с тънките си крака.

— А вие идвайте, но, моля ви се, безкористно — каза тя и се усмихна с усмивка, чиято сила добре познаваше, и сякаш завършила представлението, спусна завесата-воал. — Е, да тръгваме — отново побутна тя кочияша с чадъра си.

Нехлюдов сне шапка. А червеникавите, чистокръвни кобили, пръхтейки, затракаха с подкови по калдъръма и каляската бърже се понесе, като само от време на време леко подскачаше с новите си шини по неравния калдъръм.