Лев Толстой
Възкресение (73)

XIV

В Петербург Нехлюдов имаше работа по три дела: касационната молба на Маслова в Сената, делото на Федося Бирюкова в прошетарната комисия и по поръка на Вера Богодуховска — делото в дирекцията на полицията, или третото отделение, за освобождението на Шустова и за свиждането на майката със сина, затворен в крепостта, за когото бе му пратила бележка Вера Богодуховска. Тия две дела той смяташе като трето дело. И четвъртото дело беше делото на сектантите, заточени далеч от семействата си в Кавказ, задето са чели и тълкували евангелието. Той бе обещал не толкова на тях, колкото на себе си да направи всичко възможно за разясняване на това дело.

След последното си посещение при Маслеников, особено след пътуването си до село, Нехлюдов не толкова взе някакво решение, колкото с цялото си същество почувствува отвращение към оная своя среда, в която беше живял досега — към оная среда, от която тъй грижливо бяха скрити страданията, които милиони хора понасят за гарантиране удобствата и удоволствията на една малка група, че хората от тая среда не виждат и не могат да видят тия страдания, а с това и жестокостта и престъпността на живота си. Сега вече Нехлюдов не можеше без неловкост и укор към себе си да общува с хората от тая среда. А между това към тая среда го влечаха навиците на предишния му живот, влечаха го и роднински и приятелски отношения, и главно, за да направи онова, което сега едничко го занимаваше, да помогне и на Маслова, и на всички ония страдащи, на които искаше да помогне, трябваше да моли за помощ и услуги хора от тая среда, които не само не уважаваше, но често изпитваше към тях негодувание и презрение.

Като пристигна в Петербург и отседна у леля си по майка, графиня Чарска, жена на бивш министър, Нехлюдов изведнъж попадна в самата сърцевина на станалото му тъй чуждо аристократическо общество. Това му беше неприятно, а не можеше да постъпи другояче. Да отседне в хотел, а не у леля си, значеше да я обиди, а между това лелята имаше големи връзки и можеше да му бъде извънредно полезна във връзка с всички ония дела, за които смяташе да ходатайствува.

— Слушай, какво чувам за теб? Някакви чудеса — говореше графиня Катерина Ивановна, като го поеше с кафе веднага след пристигането му. — Vous posez pour un Howard!^[1] Помагаш на престъпниците. Ходиш по затворите. Оправяш хората.

— Не, нямам такива намерения.

— Е, това е добре. Само че явно тук има някаква романтична история. Хайде разправяй!

Нехлюдов й разправи отношенията си с Маслова — всичко, както си беше.

— Помня, помня, бедната Елен ми разправяше нещо тогава, когато ти живееше у ония бабички, май че искали да те женят за своята храненица (графиня Катерина Ивановна винаги презираше лелите на Нехлюдов по баща)… Тя ли е? Elle est encore jolie^[2]?

Лелята Катерина Ивановна беше шестдесетгодишна, здрава, весела, енергична, бъбрива жена. На ръст беше висока и много пълна, над горната й устна личаха черни мустаци. Нехлюдов я обичаше и още от детинство бе свикнал да се заразява от нейната енергия и веселост.

— He, ma tante^[3], всичко това е свършено. Бих искал само да й помогна, защото, първо, тя е невинно осъдена и аз съм виновен за това, виновен съм и за съдбата й изобщо. Чувствувам се задължен да направя за нея каквото мога.

— Но защо ми казаха, че си искал да се ожениш за нея?

— Да, исках, но тя не иска.

Катерина Ивановна, намръщила чело и отпуснала мигли, учудено и мълчаливо погледна племенника си. Изведнъж лицето й се измени и на него се изписа удоволствие.

— Виж, тя е по-умна от теб. Ах, какъв си глупчо! И би се оженил за нея?

— Без друго.

— След онова, което е била?

— Толкова повече. Защото аз съм виновен за всичко.

— Не, ти си просто един дръвник — каза лелята, като сдържаше усмивката си. — Ужасен дръвник, но тъкмо за това те обичам, че си такъв ужасен дръвник — повтори тя, очевидно особено обикнала тази дума, която в нейните очи предаваше вярно умственото и морално състояние на племенника й. — Знаеш ли колко навреме идеш — продължи тя. — Aline има чудесен приют за Магдалени. Аз бях веднъж. Страшно са противни, после цялата се мих. Но Aline corps et àme^[4] е заета с това. И тъй, ще я настаним твоята при нея. Ако някой може да я оправи, то е Aline.

— Но нали тя е осъдена на каторга. Затуй съм дошъл да ходатайствувам за отменяне на присъдата. Тази е първата ми работа при вас.

— Така ли! Къде е сега нейното дело?

— В Сената.

— В Сената? Да, моят мил cousin Льовушка е в Сената. Но впрочем той е в департамента на глупците — хералдиката. А пък от членовете не познавам никого. Всички там са бог знае какви — или немци: Ге, Фе, Де — tout l’alphabet^[5], или разни Иванови, Семьонови, Никитини, или Иваненко, Симоненко, Никитенко pour varier. Des gens de l’autre monde^[6]. Но все пак ще кажа на мъжа си. Той ги познава. Той познава всякакви хора. Ще му кажа. А ти му разправи подробно, защото мен той никога не ме разбира. Каквото да му кажа, заявява, че нищо не разбирал. C’est un parti pris^[7]. Всички разбират, само той не разбирал.

В това време лакей с високи чорапи донесе писмо на сребърен поднос.

— Тъкмо от Aline. Ще чуеш и Кизеветер.

— Кой е тоя Кизеветер?

— Кизеветер? Ела днес. Ще научиш кой е той. Той говори така, че и най-закоравелите престъпници се хвърлят на колене и плачат, и се разкайват.

Колкото и да беше странно и да не подхождаше на характера й, графиня Катерина Ивановна беше гореща привърженица на учението, което смята, че същността на християнството се състои във вярата в изкуплението. Тя ходеше на събранията, където се проповядваше това модно тогава учение, и събираше у себе си вярващи. Макар че това учение отхвърляше не само всички обреди, икони и тайнствата, във всички стаи у графиня Катерина Ивановна, и дори над леглото й, имаше икони и тя изпълняваше всички изисквания на черквата, без да вижда в това някакво противоречие.

— Виж, да беше го послушала твоята Магдалена, би се поправила — каза графинята. — А ти непременно ела довечера у дома. Ще го чуеш. Той е удивителен човек.

— Това не е интересно за мен, ma tante.

— А аз ти казвам, че е интересно. И ти непременно ела. Е, казвай, какво още искаш от мен? Videz votre sac.^[8]

— Има и едно дело в крепостта.

— В крепостта? Е, тогава мога да ти дам записка до барон Кригсмут. C’est un très brave homme.^[9] Та и ти сам го познаваш. Беше приятел на баща ти. Il donne dans le spiritisme.^[10] Но това не е нищо. Той е добър. Каква работа имаш там?

— Искам да моля да разрешат на една майка свиждане със сина й, който лежи там. Но ми казаха, че не зависело от Кригсмут, а от Червянски.

— Червянски не обичам, но нали е мъж на Mariette. Нея мога да помеля. Тя ще го направи за мене. Elle est très gentille^[11].

— Трябва да моля още за една жена. Тя лежи от няколко месеца и никой не знае защо.

— Ами тя сигурно знае защо. Те много добре знаят. Те, тия стригани, си го заслужават.

— Не знам дали си го заслужават, или не. Но те страдат. Вие сте християнка и вярвате в евангелието, а сте тъй безмилостна…

— Това никак не пречи. Евангелието си е евангелие, а което е противно, то си е противно. По-зле ще бъде, ако се преструвам, че обичам нихилистите, и главно стриганите нихилистки, когато не мога да ги търпя.

— Защо не можете да ги търпите?

— След първи март питаш защо?

— Но не всички са участвували на първи март.

— Все едно, защо се бъркат в чужди работи? Това не е женска работа.

— Но ето на̀, вие намирате, че Mariette може да се занимава с тия неща — каза Нехлюдов.

— Mariette? Mariette си е Mariette. А тая е бог знае каква, някаква си Халтюпкина, която иска да учи всички.

— Не да учат, а просто искат да помогнат на народа.

— И без тях хората знаят кому трябва и кому не трябва да се помогне.

— Но народът бедствува. Аз тъкмо идвам от село. Нима е редно селяните да работят до последни сили и да не си дояждат, за да можем ние да живеем в страшен разкош — каза Нехлюдов, неволно увлечен от добродушието на леля си, от желанието да й каже всичко, което мисли.

— Че ти какво искаш, да работя и нищо да не ям?

— Не, не искам да не ядете — с неволна усмивка отвърна Нехлюдов, — искам само всички да работим и всички да ядем.

Лелята, свела пак чело и зеници, го погледна с любопитство.

— Mon cher, vous finirez mal^[12] — каза тя.

— Но защо?

В тоя миг в стаята влезе висок, широкоплещест генерал. Той беше мъжът на графиня Чарска, бивш министър.

— О, Дмитрий, здравей — каза той, като му подложи свежо избръснатата си буза. — Кога дойде?

Той мълком целуна жена си по челото.

— Non, il est impaybale^[13] — обърна се графиня Катерина Ивановна към мъжа си. — Иска от мене да ида на реката да пера и да ям само картофи. Той е ужасен глупчо, но все пак ти изпълни онова, за което ще те помоли. Ужасен дръвник — поправи се тя. — А ти чу ли, Каменска, казват, била в такова отчаяние, че се боят за живота й — обърна се тя към мъжа си, — да беше я навестил.

— Да, това е ужасно! — каза мъжът.

— Е, хайде, идете да говорите с него, а аз имам да пиша писма.

Едва Нехлюдов мина в стаята до гостната, когато тя му извика оттам:

— Е, да пиша ли на Mariette?

— Както искате, ma tante.

— Тогава ще оставя blanc^[14] какво искаш за тази стригана, а тя ще каже на мъжа си. И той ще направи нужното. Не мисли, че съм толкова лоша. Те са всички страшно противни, твоите protégées, но je ne leur veux ras de mal^[15]. Бог да им е на помощ! Хайде върви. А довечера непременно ела у дома — ще чуеш Кизеветер. И ние ще се помолим. И ако нямаш нещо против, са vous fera beaucoup de bien^[16]. Нали знам, и Елен, и вие всички сте много изостанали в това. И тъй довиждане.