Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion(2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki(2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. —Добавяне

XIII

Със замряло сърце и ужас пред мисълта в какво състояние ще намери днес Маслова и пред оная тайна, която имаше за него и в нея, и в онова сборище от хора, каквото беше в затвора — Нехлюдов позвъни на главния вход и попита излезлия при него надзирател за Маслова. Надзирателят направи справка и каза, че тя е в болницата. Нехлюдов се отправи към болницата. Добродушното старче, болничният пазач, веднага го пусна и като разбра кого иска да види, насочи го към детското отделение.

В коридора пред Нехлюдов излезе млад доктор, цял пропит с карболова киселина — и го попита строго какво обича. Този доктор правеше различни отстъпки на затворниците и затова постоянно влизаше в неприятни спречквания с началството на затвора и дори с главния лекар. От страх да не би Нехлюдов да иска от него нещо незаконно и освен това, за да покаже, че за никого не прави изключение, той се престори на сърдит.

— Тук няма жени, тук е детско отделение — каза той.

— Знам, но тук има една изпратена от затвора болногледачка.

— Да, има две. Какво обичате?

— Аз съм близък на едната от тях, на Маслова — каза Нехлюдов, — и искам да я видя. Отивам в Петербург да подам касационна жалба по нейното дело. И исках да й предам ей това. То е само фотографска снимка — каза Нехлюдов, като извади от джоба си плик.

— Защо не, това може — каза докторът, омекнал, и като се обърна към бабата в бяла престилка, каза й да извика болногледачката-затворничка Маслова. — Не искате ли да поседнете или поне да минете в приемната?

— Благодаря ви — каза Нехлюдов и възползуван от благоприятната за себе си промяна у доктора, попита го дали са доволни в болницата от Маслова.

— Нищо, не работи лошо, като се вземат пред вид условията, при които е живяла — каза докторът. — Впрочем ето я и нея.

От една врата излязоха бабата-болногледачка и след нея Маслова. Тя беше в бяла престилка върху раираната арестантска дреха; на главата й имаше забрадка, която скриваше косите й. Като видя Нехлюдов, тя пламна, спря се някак в нерешителност, после се намръщи и свела очи, с бързи крачки тръгна към него по пътеката на коридора. Приближила се до Нехлюдов, тя искаше да не му подаде ръка, после му подаде и още повече се изчерви. Нехлюдов не беше я виждал след оня разговор, когато тя се извиняваше за сприхавостта си, и сега очакваше да я намери същата като тогава. Но днес тя беше съвсем друга, в израза на лицето й имаше нещо ново: сдържано, срамежливо и както се стори на Нехлюдов, недоброжелателно към него. Той й каза същото, което каза на доктора, че отива в Петербург, и й подаде плика с фотографията, която беше донесъл от Паново.

— Намерих я в Паново, стара фотография, може би ще ви бъде приятно. Вземете я.

Дигнала черни вежди, тя го погледна учудено с разногледите си очи, като че питаше: защо е това? — и мълком взе плика и го скри под престилката.

— Видях там леля ви — каза Нехлюдов.

— Видяхте ли я? — каза тя равнодушно.

— Добре ли ви е тук? — попита Нехлюдов.

— Нищо, добре е — каза тя.

— Не е ли много трудно?

— Не, нищо. Още не съм свикнала.

— Радвам се за вас. Все е по-добре, отколкото там.

— Къде там? — каза тя и лицето й пламна.

— Там, в затвора — побърза да каже Нехлюдов.

— Защо по-добре? — попита тя.

— Тук хората са, мисля, по-добри. Няма такива като там.

— И там има много добри хора — каза тя.

— За Меншови ходатайствувах и се надявам, че ще ги освободят — каза Нехлюдов.

— Дай боже, такава чудесна бабичка — каза тя, като повтори пак своята характеристика за бабичката и леко се усмихна.

— Днес заминавам за Петербург. Вашето дело скоро ще се гледа и аз се надявам, че присъдата ще се отмени.

— Дали ще се отмени, или няма да се отмени, сега е все едно — каза тя.

— Защо — сега?

— Тъй — каза тя, като го погледна крадешком въпросително в лицето.

Нехлюдов разбра тия думи и този поглед в смисъл, че тя иска да знае дали държи на решението си, или е приел отказа й и го е променил.

— Не знам защо ви е все едно — каза той. — Но за мен наистина е все едно — дали ще ви оправдаят, или не. Във всеки случай готов съм да направя това, за което ви говорих — каза той решително.

Тя вдигна глава и черните й разногледи очи се спряха върху лицето му и покрай него и цялото й лице просия от радост. Но тя каза съвсем не онова, което говореха очите й.

— Напразно си разправяте — каза тя.

— Казвам, за да го знаете.

— За това всичко е казано и няма какво да се говори — каза тя, като сдържаше с мъка усмивката си.

От болничната стая се чу шум. Чу се детски плач.

— Май че ме викат — каза тя, като се огледа неспокойно.

— Е, тогава довиждане — каза той.

Тя се престори, че не е забелязала протегнатата ръка и се обърна, без да я стисне, и като се мъчеше да скрие тържеството си, с бързи крачки отмина по пътечките на коридора.

„Какво става с нея? Какво мисли тя? Какво чувства? Дали иска да ме изпита, или наистина не може да ми прости? Дали не може да ми каже всичко, което мисли и чувствува, или не иска? Дали се е смекчила, или озлобила?“ — питаше се Нехлюдов и нищо не можеше да си отговори. Едно знаеше той — именно, че тя се е изменила и в нея ставаше важна за душата й промяна, и тази промяна го свързваше не само с нея, но и с онова, в името на което ставаше тази промяна. И тъкмо това свързване го довеждаше до радостно възбудено и умилно състояние.

Като се върна в стаята, където имаше осем детски креватчета, по нареждане на сестрата Маслова почна да сменя чаршафите, но протегнала се много напред с чаршафа, се подхлъзна и едва не падна. Момчето, вече на оздравяване, с превръзка на врата, се засмя и Маслова не можа повече да се сдържи, седна на края на леглото и се закикоти с такъв висок и заразителен смях, че някои деца също се засмяха, а сестрата й извика сърдито:

— Какво грачиш? Да не мислиш, че се намираш там, отдето си дошла? Върви да донесеш яденето.

Маслова млъкна и като взе таблата, отиде, където я пращаха, но като се спогледаха с превързаното момче, на което беше забранено да се смее, пак прихна. Няколко пъти през деня, щом останеше сама, Маслова изваждаше снимката от плика и й се любуваше, но едва вечерта след дежурството, останала сама в стаичката, където спяха двете с дежурната, Маслова извади съвсем фотографията от плика и дълго, неподвижно гледа избелялата, пожълтяла снимка, като милваше с очи всяка подробност: и лицата, и дрехите, и стълбичката на балкона, и храстите, на чийто фон стояха фотографирани тя и той, и лелите — и не можеше да се налюбува, особено на себе си, на младото си, хубаво лице с надвиснали над челото къдрици. Тя тъй бе се загледала, че не забеляза кога другарката й болногледачка влезе в стаята.

— Какво е това? Той ли ти я даде? — попита дебелата, добродушна болногледачка, като се навеждаше над фотографията. — Ти ли си това!

— Че кой друг? — усмихната каза Маслова, като гледаше другарката си в лицето.

— А този кой е? Той ли е? А това да не е майка му?

— Леля му. Но нима не ме позна? — питаше Маслова.

— Къде ще те позная? До утре да гледам, няма да те позная. Съвсем друга си на лице. Та сигурно десетина години са минали от тогаз!

— Не години, а цял живот — каза Маслова и изведнъж оживлението изчезна. Лицето й стана мрачно и една бръчка се вряза между веждите.

— Че какво, сигурно животът „там“ е бил лек.

— Да, лек! — повтори Маслова, като закри очи и поклати глава. — По-лошо от затвор!

— Защо тъй?

— Ей тъй! От осем часа вечерта до четири сутринта. И това всеки ден.

— Но защо не бягат?

— Искат да бягат, но няма как. Но какво ще говорим — извика Маслова, скочи, захвърли фотографията в чекмеджето на масичката и едва сдържайки сълзите си на озлобление, избяга в коридора, като хлопна вратата. Като гледаше фотографията, тя се чувствуваше такава, каквато беше на нея, и мечтаеше за това колко щастлива беше тогава и още можеше да бъде щастлива с него сега. Думите на другарката й спомниха онова, което беше сега, и онова, което беше там — спомниха й всичкия ужас на оня живот, който тя тогава смътно чувствуваше, но не си позволяваше да осъзнае. Едва сега тя си спомни живо всички ония ужасни нощи и особено една на заговезни, когато очакваше студента, който й обеща да я отведе. Спомни си тя как в отворена, заляна с вино червена копринена рокля, с червена кордела в разрошените коси, измъчена и отслабнала, и опиянена, като изпрати гостите към два часа през нощта, седна в паузите на танците при слабата кокалеста пъпчива пианистка, която акомпанираше на цигуларя, и почна да й се оплаква за тежкия си живот, и как пианистката също разказваше, че не е доволна от положението си и иска да го промени, и как при тях дойде Клара, и как и трите решиха изведнъж да скъсат с тоя живот. Мислеха, че тая нощ вече свършва и се готвеха да се разотиват, когато изведнъж в антрето зашумяха пияни гости. Цигуларят засвири ритурнел, пианистката задрънка на пианото акомпанимента на весела руска песен за първата фигура на кадрила; мъничко, запотено, смърдящо на вино и заекващо старче с бяла вратовръзка и фрак, който сне при втората фигура, я хвана, а другият — шишко, с брада, също във фрак (те идваха от някакъв бал), прегърна Клара и дълго се въртяха, танцуваха, викаха, пиха… И тъй минаха година, две, три. Как да не се измени! И причината за това беше все той. И изведнъж в нея кипна пак предишната озлобеност към него, искаше й се да му се кара, да го кори. Съжаляваше, че днес изпусна случая да му каже още веднъж, че го познава и че няма да му се поддаде, няма да му позволи да я използува духовно, както я беше използувал физически; няма да му позволи да я направи обект на своето великодушие. И за да притъпи някак това мъчително чувство на съжаление към себе си и на безполезен укор към него, й се прииска да пие. И тя не би сдържала думата си и би пила, ако беше в затвора. Но тук алкохол можеше да се намери само у фелдшера, а тя се боеше от фелдшера, защото той я задиряше. А отношенията с мъже й бяха противни. Като постоя на пейката в коридора, тя се върна в стаичката и без да отговаря на другарката си, дълго плака над погубения си живот.