Лев Толстой
Възкресение (71)

XII

Затворът беше далеч, а беше вече късно и затова Нехлюдов взе файтон и потегли към затвора. На една улица файтонджията, човек на средна възраст с умно и добродушно лице, се обърна към Нехлюдов и посочи едно огромно строящо се здание.

— Ей, че къща са издигнали — каза той, като че беше отчасти виновник за тоя строеж и се гордееше с това.

Наистина строежът беше огромен и в някакъв сложен необикновен стил. Здрава скеля от големи борови греди, хванати с железни скоби, обикаляше издигащата се постройка и я отделяше от улицата с дъсчена ограда. По дъските на скелята сновяха като мравки работници, опръскани с вар: едни зидаха, други дялаха камъни, трети изнасяха нагоре тежки и сваляха празни тарги и кофи.

Дебел и прекрасно облечен господин, навярно архитектът, застанал до скелята и сочещ нагоре с ръка, говореше на предприемача-владимировец, който слушаше почтително. От вратата покрай архитекта и предприемача излизаха празни и влизаха пълни коли.

„И колко са сигурни всички, и тия, които работят, и тия, които ги карат да работят, че това трябва да бъде тъкмо тъй, че докато в къщи бременните им жени работят непосилна работа и децата им, в парцаливи шапчици, се усмихват старчески пред близката гладна смърт, като мърдат крачка, те трябва да строят този глупав, ненужен дворец за някакъв глупав и ненужен човек, един от ония, които ги разоряват и ограбват“ — мислеше Нехлюдов, като гледаше зданието.

— Да, глупашки дом — изказа той гласно мисълта си.

— Как глупашки? — възрази обиден файтонджията. — Благодарни сме, дава работа на хората, съвсем не е глупашки.

— Да, но това е ненужна работа.

— Сигурно е нужна, щом строят — възрази файтонджията, — народът се прехранва.

Нехлюдов млъкна, толкова повече, че беше трудно да се говори от грохота на колелата. Близо до затвора файтонджията премина от калдъръма на шосето, тъй че беше по-леко да се говори, и той пак се обърна към Нехлюдов.

— И колко много народ днес идва в града — чудо — каза той, полуизвърнат на капрата, като сочеше на Нехлюдов групата работници от село с пили, брадви, с кожухчета и торби през рамо, която идеше насреща им.

— Нима повече, отколкото други години? — попита Нехлюдов.

— Къде ти! Така се нацъцкват навсякъде, страшна работа! Господарите изхвърлят хората като трески. Навсякъде е пълно.

— Но защо е така?

— Размножиха се. Няма къде да ги дяват.

— Та какво, че са се размножили? Защо не си стоят на село?

— Няма какво да правят на село! Няма земя.

Нехлюдов изпита чувство, като че го шибнаха по болно място. Като че нарочно се удряш все на болното място, а така изглежда, защото само ударите по болното място се усещат.

„Нима навсякъде е едно и също?“ — помисли си той и почна да разпитва файтонджията колко земя има тяхното село, колко земя има сам той и защо живее в града.

— Земята ни, господарю, е хектар на човек. Ние сме трима души — охотно се разприказва файтонджията. — У дома имам баща, брат, другият е войник. Те се оправят. А и няма с какво да се оправят. И брат ми искаше да иде в Москва.

— А не може ли да се наеме земя?

— Къде ще наемеш днес! Предишните господарчета пропиляха своята. Търговци я заграбиха цялата. От тях не можеш я купи, сами я обработват. В наше село владее френецът, дето я купи от предишния господар, не дава земя под наем, проклетникът.

— Какъв френец?

— Френецът Дюфар, може би сте чували. В големия театър прави перуки на актьорките. Доходна работа, пари натрупа. От господарката ни купи цялото имение. Сега той ни владее. Каквото иска, това прави с нас. Благодарим, сам той е добър човек. Само жена му, наша рускиня, е такваз кучка, че да не дава господ. Граби народа. Беда! Ето го и затвора. Къде, към входа ли да ви закарам? Май че не пущат.