Лев Толстой
Възкресение (70)

XI

Адвокатът прие Нехлюдов, без да го оставя да чака ред, и веднага заприказва за делото на Меншови, което беше прочел и беше възмутен от неоснователността на обвинението.

— Това дело е възмутително — казваше той, — много е вероятно пожарът да е предизвикан от самия собственик, за да получи застраховката, но въпросът е, че виновността на Меншови никак не е доказана. Няма никакви улики. Тук е проявено прекалено усърдие от страна на следователя и небрежност от страна на заместник-прокурора. Дано делото се гледа тук, а не в уездния съд, тогава гарантирам, че ще го спечелим, а хонорар не искам никакъв. Виж, друго нещо е молбата до височайшия от Федося Бирюкова — тя е готова; ако идете в Петербург, вземете я със себе си, подайте я сам и помолете. Инак ще направят запитване в Министерството на правосъдието, там ще отговорят — по-добре не се захващайте, тоест ще откажат, и нищо няма да излезе. Помъчете се да намерите хора, които имат влияние.

— Пред царя ли?

Адвокатът се засмя.

— Това е вече висшата — най-височайша инстанция. А висша значи секретарят на комисията за молбите или завеждащият. Това е всичко, нали?

— Не, ето какво ми пишат сектантите — каза Нехлюдов, като изваждаше от джоба си писмото на сектантите. — Това е много чудно нещо, ако е вярно всичко, което пишат. Днес ще се помъча да се видя с тях и да разбера в какво се състои работата.

— Както виждам, вие сте станали фунийка, отвор, през който се изливат всички оплаквания на затвора — усмихнат каза адвокатът. — Те май че са твърде много, няма да се справите.

— Не, но това е поразително дело — каза Нехлюдов и разправи накратко същността на работата: хората в селото се събирали да четат евангелието, но дошло началството и ги разгонило. На следната неделя пак се събрали. Тогава извикали пристава, съставили акт и ги предали на съд. Съдебният следовател ги разпитал, заместник-прокурорът съставил обвинителен акт, съдебната палата потвърдила обвинението и ги предали на съда. Заместник-прокурорът обвинявал, на масата били веществените доказателства — евангелието, и ги осъдили на заточение. — Това е нещо ужасно — казваше Нехлюдов. — Нима може да е вярно?

— Че какво толкова ви учудва?

— Ами всичко; разбирам старшията, комуто е заповядано, но заместник-прокурорът, който е съставил акта, нали е образован човек…

— Тъкмо там е грешката, дето сме свикнали да мислим, че прокуратурата, съдиите изобщо са някакви нови, либерални хора. Те бяха някога такива, но сега е съвсем друго. Това са чиновници, загрижени само за двадесето число. Той получава заплата, но му трябват още повече, и дотук свършват всичките му принципи. Той ще обвини, когато щете, ще съди, ще осъжда.

— Но нима съществуват закони, според които човек може да се заточи за това, че заедно с други е чел евангелието?

— Не само може да ги заточат макар и някъде по-наблизо, но и на каторгата може да ги пратят, ако се докаже, че при четенето на евангелието са си позволили да го тълкуват на другите не така, както е заповядано и с това са осъждали черковното тълкуване. Хула срещу православната вяра пред народа и по чл.196 — заточение и изселване.

— Не може да бъде.

— Казвам ви. Винаги казвам на господа съдиите — продължаваше адвокатът, — че не мога да не ги гледам с чувство на благодарност, защото, ако аз не съм в затвора, а и вие също, а и всички ние, то е благодарение на тяхната добрина. Най-лесното нещо е всеки от нас да бъде осъден на заточение и лишаване от права.

— Но щом е тъй и всичко зависи от произвола на прокурора и на лицата, които могат да прилагат и да не прилагат закона, тогава защо е съдът?

Адвокатът са разсмя весело.

— Ей, че въпроси задавате! Това е, драги, философия. Защо не, можем да поприказваме за това. Заповядайте в събота. У мен ще поговорим и по общи въпроси — каза адвокатът, като произнасяше с ироничен патос думите „общи въпроси“. — Нали познавате жена ми? Заповядайте.

— Да, ще се постарая да дойда — отвърна Нехлюдов, почувствувал, че не говори искрено и че ако се постарае за нещо, то ще е само да не бъде вечерта у адвоката сред събиращите се у тях учени, литератори и художници.

Смехът, с който адвокатът отговори на забележката на Нехлюдов, че съдът няма смисъл, щом съдиите могат по свое усмотрение да прилагат или да не прилагат закона, и интонацията, с която той произнесе думите „философия“ и „общи въпроси“, показаха на Нехлюдов колко различно гледат на нещата двамата, а навярно и приятелите на адвоката, и как, въпреки сегашното си отдалечаване от предишните се приятели като Шенбок, Нехлюдов се чувствуваше много по-далеч от адвоката и хората от неговия кръг.