Лев Толстой
Възкресение (69)

X

Тоя път градът порази Нехлюдов особено странно и поновому. Той пристигна от гарата в квартирата си вечерта, при запалени фенери. Във всички стаи още миришеше на нафталин, а Аграфена Петровна и Корней — и двамата се чувствуваха измъчени и недоволни и дори се бяха скарали при почистването на нещата, чиято употреба сякаш се състоеше само в това да се простират, сушат и прибират. Стаята на Нехлюдов не беше заета, но бе неприбрана и сандъците пред нея пречеха на движението, тъй че идването на Нехлюдов очевидно пречеше на оная работа, която като по някаква странна инерция се вършеше в това жилище. След впечатленията от селската нужда всичко това се стори на Нехлюдов тъй неприятно със своята очевидна лудост, в която той някога беше участник, че той реши още на другия ден да се премести в хотел, като предостави на Аграфена Петровна да нарежда нещата както намери за добре до идването на сестра му, която щеше да се разпореди окончателно с всичко, каквото имаше в къщи.

Нехлюдов излезе рано от къщи, избра си близо до затвора в първите попаднали му доста скромни и мръснички мебелирани стаи квартира от две стаи и като се разпореди да пренесат взетите от къщи неща, тръгна към адвоката.

Навън беше студено. След бурите и дъждовете бяха настъпили студове, каквито обикновено има напролет. Беше тъй студено и духаше такъв пронизващ вятър, че Нехлюдов измръзна в лекото си палто и постоянно ускоряваше ход, за да се стопли.

В спомените му се мяркаха селските хора: жените, децата, старците, бедността и страданието, които той като че видя за пръв път сега, особено усмихващото се старче-младенец, гърчещо клечестите си крачка, и той неволно сравняваше с тях онова, което виждаше в града. Като минаваше край месарниците, край рибарниците и магазините за горни дрехи, той беше поразен — сякаш за пръв път виждаше това — от огромното количество толкова чисти и тлъсти търговци, каквито на село няма нито един. Тия хора очевидно бяха твърдо убедени в това, че техните старания да излъжат хората, които не разбират от стоката им, не е празно, а твърде полезно занятие. Също такива сити бяха файтонджиите с огромни задници и копчета на гърбовете, такива бяха и портиерите с фуражки, обшити с галони, такива бяха и камериерките с престилки и с накъдрени коси и особено коларите с елегантни файтони, с обръснати тилове, полуизлегнати в бричките си, които разглеждаха проходящите презрително и порочно. Във всички тия хора сега той неволно видя ония селски хора, лишени от земя и поради това лишение прогонени в града. Едни от тия хора са успели да се възползуват от градските условия и са станали също като господата, те се радваха на положението си; други пък бяха попаднали в града в още по-лоши условия, отколкото на село, и бяха още по-окаяни. Такива окаяни се сториха на Нехлюдов обущарите, които той видя през прозореца да работят в един зимник; такива бяха и изпитите, бледи, разчорлени перачки, които гладеха със сухите си запретнати ръце пред отворените прозорци, от които излизаше сапунена пара. Такива бяха и двамата бояджии в престилки и с лопатари на бос крак, които Нехлюдов срещна, изцапани от глава до пети с боя. В засуканите над лакътя, загорели жилести слаби ръце те носеха кофа с боя и се псуваха непрестанно. Лицата им бяха измъчени и сърдити. Същите лица имаха и прашните, с почернели лица, окъсани каруцари, клатещи се върху каруците си. Същите лица имаха и окъсаните, подпухнали мъже и жени с деца, които стояха по ъглите на улиците и просеха милостиня. Също такива лица се виждаха и в отворените прозорци на кръчмите, покрай които трябваше да мине Нехлюдов. Край мръсните, отрупани с бутилки и чаени чаши масички, между които сновяха, клатейки се, бели келнери, седяха, викаха и пееха потни, зачервени хора с оглупели лица. Един седеше до прозореца с дигнати вежди и увиснали устни, гледаше пред себе си, като че искаше да си спомни нещо.

„Интересно защо всички са се събрали тук?“ — мислеше Нехлюдов, като заедно с праха, носен към него от студения вятър, неволно вдишваше разнасящия се навред тръпчив мирис на прясна боя.

В една улица с него се изравни обоз от каруци, които караха някакво желязо и тъй страшно гърмеше това желязо по неравния калдъръм, че го заболяха ушите и главата. Той усили крачка, за да изпревари обоза, когато изведнъж през грохота на желязото чу името си. Спря се и видя току пред себе си военен със заострени, напомадени мустаци и сияещо лъскаво лице, който, седнал в хубав файтон, му махаше за поздрав с ръка, открил с усмивката си необикновено бели зъби.

— Нехлюдов! Ти ли си?

Първото чувство у Нехлюдов беше удоволствие.

— О-хо, Шенбок! — радостно извика той, но веднага разбра, че нямаше защо да се радва.

Беше същият онзи Шенбок, който на времето се беше отбил при лелите му. Нехлюдов отдавна беше го изгубил от очи, но бе чувал за него, че въпреки дълговете си, въпреки че излязъл от полка и минал в армейската кавалерия, той все пак се бил задържал по някакъв начин в кръга на богатите хора. Доволният му весел вид потвърждаваше това.

— Добре стана, че те пипнах. А то в града няма никого. Ех, братко, и ти си поостарял — казваше той, — като слизаше от файтона и разкършваше плещи. — Познах те само по походката. Е, нали ще обядваме заедно? Къде може тук у вас човек да се нахрани свястно?

— Не знам дали ще успея — отвърна Нехлюдов, мислейки само как да се отърве от приятеля си, без да го оскърби. — А ти защо си тук? — попита той.

— По работа, братко. По едно дело за опекунство. Опекун съм. Управлявам работите на Саманов. Нали го знаеш, богаташа? Той е слабоумен старец. А това са петдесет и четири хиляди хектара земя! — каза той с някаква особена гордост, сякаш той сам беше направил всички тия хектари. — Работите му бяха ужасно занемарени. Земята изцяло беше в ръцете на селяните. Те нищо не плащаха, недоборите бяха повече от осемдесет хиляди. За една година аз всичко промених и дадох на опекунския съвет седемдесет процента повече. Какво ще кажеш? — попита той с гордост.

Нехлюдов си спомни, че бе чувал как този Шенбок, именно защото беше разпилял цялото си състояние и беше затънал в неизплатени дългове, поради някаква специална протекция бил назначен опекун на състоянието на стария богаташ, пропилял цялото си състояние и сега очевидно живеещ от това опекунство.

„Как да се отърва от него, без да го обидя?“ — мислеше Нехлюдов, като гледаше лъскавото му, пълно лице с напомадени мустаци и слушаше добродушно-другарския му брътвеж за това къде се яде хубаво и хвалбите му за това как уредил работите по опекунството.

— Казвай, къде ще обядваме?

— Но аз нямам време — каза Нехлюдов, като погледна часовника си.

— Тогава ето що. Тази вечер има конно надбягване. Ти ще бъдеш ли?

— Не, няма да бъда.

— Ела. Свои коне вече нямам, но залагам на Гришините коне. Помниш ли го? Той има хубава конюшня. Тъй че ела, и ще вечеряме заедно.

— Не мога и на вечеря — каза усмихнат Нехлюдов.

— Но какво значи това? Къде си тръгнал по това време? Искаш ли да те откарам?

— Отивам при един адвокат. Той живее тук, зад ъгъла — каза Нехлюдов.

— А, да, чувах, че нещо си се въртял около затвора. Да не си станал затворнишки ходатай? Корчагини ми разправяха — със смях заговори Шенбок. — Те вече си заминаха. Какво има? Разправи!

— Да, да, всичко това е вярно — отвърна Нехлюдов, — какво ще ти разправям на улицата.

— Е да, да, ти винаги си бил чудак. На надбягванията ще дойдеш ли?

— Не, и не мога, и не искам. Ти не се сърди, моля ти се.

— Ами, ще се сърдя. Ти сега къде си? — попита той и изведнъж лицето му стана сериозно, очите се съсредоточиха, веждите се вдигнаха. Очевидно искаше да си спомни нещо и Нехлюдов видя у него съвсем същия тъп израз, както у човека с вдигнатите вежди и увиснали устни, който го порази с вида си на прозореца на кръчмата.

— Бива си го студа, а?

— Да, да!

— У теб ли са покупките? — обърна се той към коларя — и тъй, довиждане; много, много се радвам, че те видях — каза Шенбок, скочи във файтона, като махаше пред лъскавото си лице с широката си ръка в нова бяла чортова ръкавица и се усмихваше както винаги с необикновено белите си зъби.

„Нима и аз съм бил такъв? — мислеше Нехлюдов, като продължаваше пътя си към адвоката. — Да, макар и не съвсем такъв, но исках да бъда такъв и мислех, че тъй мога да преживея живота си.“