Лев Толстой
Възкресение (67)

VIII

Върнал се в къщи, Нехлюдов намери в приготвената за нощуване канцелария високо легло с пухен дюшек, две възглавници и тъмночервен, двоен копринен тигелиран корав юрган — сигурно зестра на управителката. Управителят предложи на Нехлюдов останалото от обяда, но като получи отказ и се извини за лошото ядене и наредба, излезе, оставяйки Нехлюдов сам.

Отказът на селяните никак не смути Нехлюдов. Напротив, макар че там, в Кузминско, приеха предложението му и през всичкото време благодаряха, а тук изразяваха недоверие и дори враждебност, той се чувствуваше спокоен и радостен. В канцеларията беше задушно и нечисто. Нехлюдов излезе на двора и искаше да иде в градината, но си спомни оная нощ, прозореца на моминската стая, задния вход — беше му неприятно да ходи по местата, осквернени от престъпните спомени. Той пак седна на прага и като поемаше изпълнилия топлия въздух здрав мирис на млади брезови листа, дълго гледа към тъмната градина и слуша воденицата, славеите и още някаква птица, пискаща еднообразно в храста до самата врата. В прозореца на управителя светлината угасна; на изток, зад сайванта, пламна пожарът на изгряващия месец; все по-светли и по-светли отблясъци на далечните светкавици почнаха да огряват запуснатата цъфтяща градина и рушащата се къща; чу се далечен гръм и една трета от небето се покри с черен облак. Славеите и птиците млъкнаха. През шума на водата откъм воденицата се чу съскането на гъски, а после в селото и в двора на управителя почнаха да се обаждат първите петли, както обикновено пеят преди време в горещи, бурни нощи. Има пословица, че петлите се обаждат по-рано пред весела нощ. За Нехлюдов тази нощ беше повече от весела. Тя беше за него радостна, щастлива нощ. Въображението възобнови пред него впечатленията от онова щастливо лято, което беше прекарал тук като невинен младеж, и той се почувствува сега такъв, какъвто беше не само тогава, но и във всички най-хубави минути на живота си. Той не само си спомни, но се почувствува такъв, какъвто беше, когато като четиринадесетгодишно момче се молеше на бога да му открие бог истината, когато плачеше като дете на коленете на майка си при раздялата си с нея и й обещаваше да бъде винаги добър и никога да не я огорчава, почувствува се такъв, какъвто беше, когато решаваха с Николенка Иртенев, че винаги ще се поддържат един друг в добрия живот и ще се мъчат да направят всички хора щастливи.

Той си спомни сега как в Кузминско бе го обзело изкушението и бе почнал да съжалява и за къщата, и за гората, и за стопанството, и за земята, и сега се попита: съжалява ли? И странно му беше дори, че може да съжалява. Спомни си всичко, което видя днес: и жената с децата без мъж, затворен за сечене в неговата, на Нехлюдов гора, и ужасната Матрьона, която смяташе или поне така говореше, че жените в тяхното положение трябва да станат любовници на господарите; спомни си отношението й към децата, начина, по който ги откарваха във възпитателния дом и това нещастно дете в парцалива шапчица със старчески израз, усмихващо се, умиращо от недохранване; спомни си бременната слаба жена, която трябваше да накарат да му работи, задето, пребита от работа, не е могла да опази гладната си крава. И веднага си спомни затвора, бръснатите глави, килиите, отвратителната миризма, веригите и наред с това — безумния разкош на своя и на целия градски, столичен, господарски живот. Всичко беше напълно ясно и безспорно.

Светлият месец, почти пълен, се показа иззад сайванта и по двора легнаха черни сенки и блесна ламарината на покрива на рушащата се къща.

И сякаш за да не пропусне тая светлина, в градината запя и зацвъртя замлъкналият славей.

Нехлюдов си спомни как в Кузминско бе почнал да обмисля живота си, да решава въпросите как и какво да прави, спомни си и как се обърка в тия въпроси — и не можа да ги реши: толкова съображения имаше по всеки въпрос. Той си зададе сега тия въпроси и се учуди колко просто беше всичко. Просто беше затова, защото сега той не мислеше какво ще стане с него и това дори не го интересуваше, а мислеше само за това, какво е длъжен да прави. И чудно нещо, какво трябваше да прави за себе си — той никак не можеше да реши, но какво трябваше да прави за другите — знаеше със сигурност. Сега той знаеше със сигурност, че трябва да даде земята на селяните, защото да я задържи, беше недостойно. Знаеше със сигурност, че не бива да оставя Катюша, че трябва да й помага, да бъде готов на всичко, за да изкупи вината си пред нея. Знаеше със сигурност, че трябваше да изучи, да изследва, да си уясни, да разбере всички тия съдебни дела и наказания, в които той участвуваше, че вижда нещо, което другите не виждат. Какво ще излезе от всичко това — той не знаеше, но знаеше със сигурност, че трябва непременно да направи и едното, и другото, и третото. И тази твърда увереност го изпълваше с радост.

Черният облак се надвеси съвсем ниско и почнаха да се виждат вече не отблясъци, а мълнии, които осветяваха целия двор и рушащата се къща с изкъртено стълбище, и над главата му се чу вече гръм. Всички птици притихнаха, но затова пък зашумяха листата и вятърът стигна до стълбището, на което седеше Нехлюдов, играейки си с косите му. Долетя една капка, втора и дъждът затрака по лопуша и ламарината на покрива, и ярко пламна целият въздух; всичко утихна и преди още Нехлюдов да преброи до три, съвсем близо над главата му се чу страшен трясък и нещо се търкулна по небето.

Нехлюдов влезе в къщи.

„Да, да — мислеше той. — Всичко, което изпълва нашия живот, целият смисъл на този живот е непонятен и аз не мога да го разбера: защо живяха лелите, защо умря Николенка Иртенев, а аз живея? Защо беше Катюша? И моята лудост? Защо беше тази война? И целият ми по-късен безпътен живот? Да се разбере всичко това, да се разбере изцяло делото на господаря, не е в моя власт. Но да изпълнявам волята му, написана в съвестта ми — това е в моя власт и това аз знам със сигурност. И когато правя това, тогава съм абсолютно спокоен.“

Дъждецът се превърна в пороен дъжд и течеше с шум от покрива в кацата; светкавиците вече осветяваха по-рядко двора и къщата. Нехлюдов се върна в стаята, съблече се и легна в леглото, не без страх от дървеници, за чието присъствие говореха изпокъсаните мръсни тапети по стените.

„Да, да се чувствуваш не господар, а слуга“ — мислеше той и се радваше на тази мисъл.

Опасенията му се оправдаха. Едва угаси свещта, отвсякъде го налазиха паразитите и почнаха да го хапят.

„Да раздам земята, да ида в Сибир — бълхи, дървеници, мръсотия. Че какво, ако трябва да се понесе, ще го понеса.“ Но въпреки цялото си желание не можа да изтърпи и седна пред отворения прозорец, като се любуваше на отминаващия облак и на показалия се отново месец.