Лев Толстой
Възкресение (66)

VII

Над тълпата в двора на кмета се носеше говор, но щом Нехлюдов влезе, говорът утихна и селяните, също както в Кузминско, един след друг започнаха да снемат шапки. Селяните от тия места бяха още по-сиви от селяните в Кузминско; както момичетата и жените носеха вълнени пухчета вместо обици на ушите, тъй и почти всички мъже бяха в цървули от лико, в домашни ризи и подевки. Някои бяха боси, само по рубашка, както си бяха дошли от работа.

Нехлюдов направи усилие над себе си и започна речта си с това, че обяви на селяните намерението си да им предаде земята изцяло. Селяните мълчаха и в израза на лицата им не настъпи никаква промяна.

— Защото смятам — изчервявайки се, говореше Нехлюдов, — че няма право да владее земята онзи, който не я работи, а че всеки има право да се ползува от земята.

— Не ще и дума. Тъй си е, точно тъй — чуха се гласове сред селяните.

Нехлюдов продължаваше да говори, че доходът от земята трябва да бъде разпределен между всички и затова той им предлагаше да вземат земята и да платят за нея цена, каквато намерят за добре, която ще мине като обществен капитал и от която пак те ще се ползуват. Продължаваха да се чуват гласова на одобрение и съгласие, но сериозните лица на селяните ставаха все по-сериозни и по-сериозни, и очите, които по-рано гледаха господаря, се свеждаха надолу, като че не искаха да го засрамят, задето хитростта му се разбира от всички и той никого не може да излъже.

Нехлюдов говореше доста ясно, селяните не бяха глупави хора, но не го разбираха и не можаха да го разберат по същата причина, по която дълго не го разбираше и управителят. Те бяха напълно убедени в това, че на всеки човек е присъщо да пази своята изгода. А за помешчиците те вече отдавна знаеха от опита на няколко поколения, че помешчикът винаги пази своята изгода в ущърб на селяните. И затова, ако помешчикът ги вика и им предлага нещо ново, то е, очевидно, за да може някак по-хитро да ги излъже.

— Е, как, с колко смятате да обложите земята? — попита Нехлюдов.

— Какво ще я облагаме. Не ни е работа. Земята е ваша и властта е ваша — отвърнаха от тълпата.

— Но нали вие сами ще се ползувате от тия пари за обществени нужди.

— Тя не е за нас. Обществото си е башка и това си е башка.

— Разберете — желаейки да им разясни нещата, каза усмихнато дошлият след Нехлюдов управител, — че князът ви дава земята за пари, а тия пари ще бъдат пак ваш капитал, за обществена полза ще отидат.

— Много добре разбираме — каза беззъб сърдит старик, без да вдига очи. — Също както в банката, само че трябва да плащаме на срока. Не ни трябва, защото и без туй ни е тежко, а то значи съвсем да се разорим.

— Не става тая. По-добре да си я караме по старому — заговориха недоволни и дори груби гласове.

Особено горещо почнаха да се отказват, когато Нехлюдов спомена, че ще напише договор, където ще се подпише той и ще трябва да се подпишат и те.

— Какво ще се подписваме. Както сме работили досега, тъй ще работим и занапред. А туй защо е! Ние сме хора неуки.

— Не сме съгласни, не сме свикнали на таквиз работи. Както е вървяло, тъй нека си върви. Само семето за посев да се отмени — чуха се гласове.

Да се отмени семето значеше, че при сегашния ред на нещата семето за изполица се полагаше да се дава от селяните, а те молеха семето да се дава от господаря.

— Отказвате се, значи, не искате да вземете земята? — попита Нехлюдов, като се обърна към един бос селянин на средна възраст, със сияещо лице, в окъсан кафтан, който държеше особено право оръфаната си шапка в прегънатата лява ръка, както войниците държат фуражките си, когато ги свалят по команда.

— Тъй вярно — каза този очевидно още неосвободен от хипнотизма на войниклъка селянин.

— Значи, имате достатъчно земя? — каза Нехлюдов.

— Съвсем не — отвърна с изкуствено весел вид бившият войник, като държеше грижливо пред себе си оръфаната си шапка, като че я предлагаше всекиму, който би искал да се възползува от нея.

— Но все пак обмислете това, което ви казах — говореше учуден Нехлюдов, като повтори предложението си.

— Няма какво да мислим, каквото казахме, туй ще бъде — сърдито отвърна беззъбият, мрачен старик.

— Ще остана тук и утре; ако размислите, пратете да ми кажат.

Селяните не отговориха.

Тъй Нехлюдов не можа да постигне нищо и тръгна назад към канцеларията.

— Помнете ми думата, княже — каза управителят, когато се върнаха дома, — че няма да се разберете с тях: упорит народ! А като е на събрание — не можеш го помръдна, тъй се опира. Защото от всичко се бои. А същите селяни, да речем, тоя побелелият или мургавият, дето не се съгласяваше, са умни селяни. Когато дойде в канцеларията, поканиш го на чай — усмихнат, говореше управителят, — заприказваш го — ум — чудо, същи министър — всичко ще обсъди както трябва. А на събрание е съвсем друг човек, като се хване за едно…

— Нима не могат да се извикат тук такива по-разбрани селяни, няколко души — каза Нехлюдов, — бих им разяснил подробно.

— Може — каза усмихнатият управител.

— Тогава, моля ви се, извикайте ги утре.

— Нищо по-лесно, утре ще ги събера — каза управителят и се усмихна още по-радостно.

— Виж го ти какъв хитрец! — говореше клатещият се на охранена кобила черен селянин с рошава, никога невчесвана брада на яздещия до него и раздрънкал конските железни букаи друг стар, сух селянин в дрипав кафтан.

Селяците отиваха на нощна паша край широкия друм и тайно — в господарската гора.

— Даром ви давам земята — само подпишете. Чунким малко са ни лъгали досега. Не, братко, да имаш да вземаш! И ние вече почнахме да разбираме — добави той и почна да подвиква към отбилото се от пътя младо жребче. — Конче, конче — викаше той, спрял коня и гледайки назад, но жребчето не беше отзад, а встрани — беше влязло в ливадата.

— Виж го ти, научило се е, кучият му син, да се отбива в господарските ливади — каза черният селянин с рошавата брада, чул откъм росните, приятно разнасящи лъх на влага ливади съскане на див киселец, из който скачаше с пръхтене отбилото се младо жребче.

— Я виж, ливадите са избуяли, трябва да пратим жените в неделя да ги изплевят — каза слабият селянин в дрипавия кафтан. — Инак ще се похабят косите.

— Подпишете, казва — продължаваше рошавият селянин разсъжденията си за речта на господаря, — а подпишеш ли се — той жив ще те изяде.

— Тъй си е — отвърна старият.

И повече нищо не говориха. Чуваше се само тропотът на конските копита по утъпкания път.