Лев Толстой
Възкресение (63)

IV

Като излезе извън портата, Нехлюдов срещна на твърдо утъпканата пътечка през обраслото с живовляк и с лопуш пасище селското момиче, което бързаше насам с дебелите си боси крака, в пъстра престилка и с обички от разчепкана вълна на ушите. Връщайки се вече, то бързо размахваше лявата си ръка пред себе си, а с дясната притискаше здраво към корема си червен петел. Петелът изглеждаше съвсем спокоен с червения си, люлеещ се гребен и само извръщаше очи, като ту изопваше, ту дигаше единия си черен крак, впивайки нокти в престилката на момичето. Когато момичето почна да се приближава към господаря, отпърво забави крачка и тръгна полека, а като се изравни с него, се спря, тръсна назад глава, поклони му се и едва когато той отмина, продължи с петела нататък. Като слизаше към кладенеца, Нехлюдов срещна също една бабичка, която носеше на прегърбеното си рамо, върху мръсна груба риза, тежки пълни ведра. Старицата предпазливо сне ведрата и също тъй, с размах назад, му се поклони.

Зад кладенеца започваше селото. Беше ясен горещ ден и в десет часа вече пареше, от време на време се събираха облаци и закриваха слънцето. Из цялата улица се разнасяше резкият, остър и не неприятен мирис на тор, който идеше и от нижещите се нагоре по лъскавия от колелата път коли и главно от разкопаните торища в дворовете, край чиито отворени вратници минаваше Нехлюдов. Селяните, които вървяха след колите, боси, в изцапани от тор гащи и ризи, оглеждаха високия дебел господин, който, запътен нагоре към селото със сивата си шапка, блеснала на слънцето с копринената си лента, при всяка втора крачка докосваше земята с лъскавия си бастун на стави с бляскава дръжка. Селяните, които се връщаха от полето, тръскайки се отпред на празните каруци, снемаха калпаци и с учудване следяха тоя необикновен човек, крачещ по тяхната улица; жените излизаха на вратниците и на праговете, сочеха си го една на друга и го изпращаха с очи.

Пред четвъртия вратник, край който минаваше Нехлюдов, го спряха излизащи от двора скърцащи коли, високо натоварени с утъпкан тор, с хвърлена върху него рогозка за сядане. След колата вървеше шестгодишно момче, развълнувано от предстоящото возене. Крачейки широко, млад селянин с цървули от лико изкарваше коня през портата. Високо сиво жребче изскочи от портата, но уплашено от Нехлюдов, се притисна до каруцата, като отърка крака о колелата, и изтича пред обезпокоената си и леко разцвилена майка, която извличаше през портата тежката кола. Сух, бодър старик караше другата кола, също бос, в гащи на ивици и дълга мръсна риза, с изпъкнали на гърба сухи плещи.

Когато конете излязоха на утъпкания път, посипан със сиви, сякаш изгорени буци тор, старикът се върна към портата и се поклони на Нехлюдов.

— Ти да не си племенничето на нашите госпожици?

— Да, аз съм племенникът им.

— Добре дошъл. Какво, дойде да ни понаобиколиш, а? — заприказва го словоохотливо старецът.

— Да, да… Е, как сте, как живеете? — попита Нехлюдов, като не знаеше какво да каже.

— Какъв ти живот! От лош по-лош ни е животът на нас — напевно проточи словоохотливият старик с някакво удоволствие.

— Защо да е лош? — попита Нехлюдов, като влизаше през портата.

— Че какъв живот е то! Най-лошият живот — каза старикът, следвайки Нехлюдов до хубаво изметения двор под сайванта.

Нехлюдов влезе с него под сайванта.

— На главата ми са дванайсет души — продължаваше старецът, като сочеше двете жени, които стояха затънали с вили на високото торище, с изцапани до половина с рядък тор прасци, с паднали на раменете забрадки, потни. — Едва мине месецът, купувай шест пуда, а отде да ги вземеш?

— А своето не ви ли стига?

— Своето?! — с презрителна усмивка отвърна старикът. — Земята ми е за трима души, а таз година едва сбрахме осем крини — и до Коледа не ни стигна.

— Тогава какво правите?

— Че какво ще правим: единия дадох работник, от ваша милост взех малко пари. Още преди заговезни си взеха всичко, а данъците не са платени.

— А колко са данъците?

— А че от моята къща вземат речи го седемнадесет рубли на четири месеца. Ох, божке, и това ми било живот! Сам не знаеш как да му излезеш на глава.

— Мога ли да вляза в къщи? — попита Нехлюдов, като тръгна през дворчето и от почистеното място нагази по непочистените още, но преобърнати с вилите жълтошафранени, силно вонещи пластове тор.

— Защо не, влез — каза старикът и като изпревари бързо Нехлюдов с босите си крака с тор между пръстите, му отвори вратата на къщата.

Оправили кърпите на главите си и спуснали поли, жените гледаха с любопитен ужас чистия господин със златни копчета за ръкавели, който влизаше в къщата им.

От къщата изскочиха две момиченца по ризки. Като се наведе и сне шапка, Нехлюдов влезе в пруста и във вмирисаната на кисело ядене мръсна и тясна, заета от два стана стая. До печката в стаята стоеше баба със засукани ръкави на сухите жилести загорели ръце.

— Ето господарят ни е дошъл на гости — каза старецът.

— Защо не, добре сте дошли — ласкаво каза бабата, като отвиваше засуканите ръкави.

— Исках да видя как живеете — каза Нехлюдов.

— Ами че живеем, както виждаш. Къщата е тръгнала да падне и току гледаш, убила някого. А старецът ду̀ма — и туй ни е много. Тъй живеем — царуваме — говореше оперената баба, като клатеше нервно глава. — Ей сега ще стъкмя обяд. Да нахраня работния народ.

— А какво ще обядвате?

— Какво ще обядваме? Чудни манджи. Първата хляб с квас, втората — квас с хляб — каза бабата, като се ухили, разкривайки проядените си наполовина зъби.

— Не, шегата настрана, покажете ми какво ще обядвате днес.

— Какво ли? — каза със смях старикът. — Манджата ни е проста. Покажи му, бабо!

Бабата поклати глава.

— Пощяло му се да види нашето селяшко ядене. Любопитен си ти, господарю, право да ти река. Всичко искаш да знаеш. Нали ти рекох — хляб с квас и още чорба, вчера жените донесоха дребна риба; ето ти чорбата, а подире — картофи.

— И нищо повече?

— Че какво друго, ще му сипем и малко млечице — каза бабата, като се усмихваше и гледаше към вратата.

Вратата беше отворена и прустът беше пълен с хора: деца, момичета, жени с пеленачета се блъскаха около вратата, разглеждайки чудния господин, който оглеждаше селяшкото ядене. Бабата очевидно се гордееше с умението си да се оправи с господаря.

— Да, господарю, хич, хич го не бива животът ни, тъй си е — каза старикът. — Къде се пъхате? — извика той на застаналите на вратата.

— Е, прощавайте — каза Нехлюдов, почувствувал неловкост и срам, за чиято причина не можеше сам да си даде сметка.

— Благодарим покорно, че ни наобиколи — каза старикът.

Притиснати един в друг, хората в пруста пуснаха Нехлюдов да мине и той излезе на улицата и тръгна нагоре по нея. След него от пруста излязоха две боси момченца: едното, по-голямо, в мръсна, някога бяла ризка, а другото — в скъсаничка, избеляла розова. Нехлюдов ги погледна.

— А сега де отиваш? — каза момчето в бялата ризка.

— При Матрьона Харина — каза той. — Познавате ли я?

Малкото момченце с розовата ризка, кой знае защо, се засмя, а по-голямото попита сериозно:

— Коя Матрьона, старата ли?

— Да, старата.

— Да-а — каза провлечено то. — Семениха, на края на селото. Ние ще те изпроводим. Хайде, Федка, да го изпроводим!

— Ами конете?

— Голяма работа!

Федка се съгласи и тримата тръгнаха нагоре през селото.