Лев Толстой
Възкресение (62)

III

От Кузминско Нехлюдов замина в останалото му от лелите имение, същото, където за пръв път беше видял Катюша. Искаше и в това имение да уреди работата със земята по същия начин, както я уреди в Кузминско; освен това — да узнае всичко, каквото още можеше да узнае за Катюша, за нейното и своето дете: вярно ли е, че бе умряло и как бе умряло. В Паново пристигна рано сутринта и първото нещо, което го порази, когато влезе в двора, беше запустелият и извехтял вид на всички постройки и особено на къщата. Железният, някога зелен покрив, отдавна небоядисван, се червенееше от ръжда и няколко ламарини бяха обърнати нагоре, сигурно от бури; дъските, с които беше обшита къщата, бяха изпочупени тук-там от хората, които ги къртеха където беше най-лесно, като изтръгваха ръждясалите гвоздеи. Двата входа — предният и особено паметният заден вход — бяха изгнили и изпочупени, останали бяха само летвите; някои прозорци нямаха стъкла и бяха заковани с дъски и пристройката, където живееше управителят, и кухнята, и конюшните — всичко имаше вехт и сив вид. Единствено градината не само не беше запусната, но беше се разраснала, обрасла, и сега беше цялата в цвят; през оградата се виждаха прилични на бели облаци цъфнали вишни, ябълки и сливи. Люляковият плет цъфтеше все така както тогава, преди четиринадесет години, когато зад този люляк Нехлюдов и осемнадесетгодишната Катюша бяха играли на гоненица и падайки, той бе се опарил в копривата. Борът, който Софя Ивановна бе посадила до къщата и който тогава беше висок колкото кол, сега беше голямо дърво, годно за греда, цяло облечено в жълтозелена, нежно пухкава хвойна. Реката беше спаднала и шумеше в яза на воденицата. На поляната зад реката пасеше пъстрата, смесена селска чарда. Управителят, недовършил курса семинарист, посрещна с усмивка Нехлюдов на двора и все тъй с усмивка го покани в канцеларията, и все тъй с усмивка, като че с тази усмивка обещаваше нещо особено, мина зад дъсчената преграда. Там се чу шепот и веднага стихна. Коларят, получил за почерпка, задрънка със звънчетата, излезе от двора и стана съвсем тихо. След това край прозореца изтича босо момиче с везана риза, с обички от разчепкана вълна на ушите, след момичето изтича селянин, като тропаше с кабарите на дебелите си ботуши по утъпканата пътечка.

Нехлюдов седна до прозореца, заслушан и загледан в градината. През малкия двукрил прозорец, играейки си с косите на потното му чело и с книжата, сложени на изпорязания с нож перваз, струеше свеж пролетен ветрец и мирис на разкопана земя. „Тра-па-тап, тра-па-тап“ — бумтяха на реката, застигайки се една друга, тупалките на жените и тия звуци се пръскаха по блесналия на слънцето завой на заприщената река, и равномерно се чуваше падането на водата в яза, а край ухото му прелетя муха, бръмчейки изплашено и звънливо.

И изведнъж Нехлюдов си спомни, че някога отдавна, когато още беше млад и невинен, също тъй беше слушал тук, на реката, тия звуци на тупалките по мокрото пране през равномерния шум на воденицата и също така пролетният вятър си играеше с косите му на мокрото чело и листата по изпорязания с нож перваз, и също така плахо прелетя край ухото му муха, и той не само се видя осемнадесетгодишно момче, каквото беше тогава, но се и почувствува момче, със същата свежест, чистота и изпълнено с най-високи възможности бъдеще, но в същото време, и както става насън, знаеше, че всичко това вече не съществува, и му стана ужасно тъжно.

— Кога ще наредите да сложа масата? — попита управителят, като се усмихваше.

— Когато обичате, аз не съм гладен. Ще изляза да се поразходя из селото.

— Не обичате ли да се отбиете в къщата, вътре всичко е в ред. Заповядайте да видите, отвънка може да е…

— Не, после, а сега кажете ми, моля ви се, има ли тук у вас жена на име Матрьона Харина?

Това беше лелята на Катюша.

— Как не, в селото е — но не мога никак да се справя с нея. Държи кръчма. Знам, изобличавам я, карам й се, а пък ми е жал да й съставя акт, стара жена, внучка има — каза управителят със същата усмивка, изразяваща и желание да бъде приятен на господаря, и увереност, че и Нехлюдов като него разбира от много работи.

— Къде живее тя? Бих се отбил при нея.

— В края на махалата, третата къща от другия край. От лява страна има тухлена къщичка, а зад тухлената къщичка е нейната колиба. Но по-добре да ви придружа — каза управителят, усмихвайки се радостно.

— Не, благодаря ви, ще я намеря сам, а вие, моля ви се, наредете да се съобщи на селяните да се съберат, искам да поговоря с тях за земята — каза Нехлюдов с намерение да свърши тук със селяните по същия начин както в Кузминско, и то, ако е възможно, още тази вечер.