Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion(2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki(2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. —Добавяне

III

От Кузминско Нехлюдов замина в останалото му от лелите имение, същото, където за пръв път беше видял Катюша. Искаше и в това имение да уреди работата със земята по същия начин, както я уреди в Кузминско; освен това — да узнае всичко, каквото още можеше да узнае за Катюша, за нейното и своето дете: вярно ли е, че бе умряло и как бе умряло. В Паново пристигна рано сутринта и първото нещо, което го порази, когато влезе в двора, беше запустелият и извехтял вид на всички постройки и особено на къщата. Железният, някога зелен покрив, отдавна небоядисван, се червенееше от ръжда и няколко ламарини бяха обърнати нагоре, сигурно от бури; дъските, с които беше обшита къщата, бяха изпочупени тук-там от хората, които ги къртеха където беше най-лесно, като изтръгваха ръждясалите гвоздеи. Двата входа — предният и особено паметният заден вход — бяха изгнили и изпочупени, останали бяха само летвите; някои прозорци нямаха стъкла и бяха заковани с дъски и пристройката, където живееше управителят, и кухнята, и конюшните — всичко имаше вехт и сив вид. Единствено градината не само не беше запусната, но беше се разраснала, обрасла, и сега беше цялата в цвят; през оградата се виждаха прилични на бели облаци цъфнали вишни, ябълки и сливи. Люляковият плет цъфтеше все така както тогава, преди четиринадесет години, когато зад този люляк Нехлюдов и осемнадесетгодишната Катюша бяха играли на гоненица и падайки, той бе се опарил в копривата. Борът, който Софя Ивановна бе посадила до къщата и който тогава беше висок колкото кол, сега беше голямо дърво, годно за греда, цяло облечено в жълтозелена, нежно пухкава хвойна. Реката беше спаднала и шумеше в яза на воденицата. На поляната зад реката пасеше пъстрата, смесена селска чарда. Управителят, недовършил курса семинарист, посрещна с усмивка Нехлюдов на двора и все тъй с усмивка го покани в канцеларията, и все тъй с усмивка, като че с тази усмивка обещаваше нещо особено, мина зад дъсчената преграда. Там се чу шепот и веднага стихна. Коларят, получил за почерпка, задрънка със звънчетата, излезе от двора и стана съвсем тихо. След това край прозореца изтича босо момиче с везана риза, с обички от разчепкана вълна на ушите, след момичето изтича селянин, като тропаше с кабарите на дебелите си ботуши по утъпканата пътечка.

Нехлюдов седна до прозореца, заслушан и загледан в градината. През малкия двукрил прозорец, играейки си с косите на потното му чело и с книжата, сложени на изпорязания с нож перваз, струеше свеж пролетен ветрец и мирис на разкопана земя. „Тра-па-тап, тра-па-тап“ — бумтяха на реката, застигайки се една друга, тупалките на жените и тия звуци се пръскаха по блесналия на слънцето завой на заприщената река, и равномерно се чуваше падането на водата в яза, а край ухото му прелетя муха, бръмчейки изплашено и звънливо.

И изведнъж Нехлюдов си спомни, че някога отдавна, когато още беше млад и невинен, също тъй беше слушал тук, на реката, тия звуци на тупалките по мокрото пране през равномерния шум на воденицата и също така пролетният вятър си играеше с косите му на мокрото чело и листата по изпорязания с нож перваз, и също така плахо прелетя край ухото му муха, и той не само се видя осемнадесетгодишно момче, каквото беше тогава, но се и почувствува момче, със същата свежест, чистота и изпълнено с най-високи възможности бъдеще, но в същото време, и както става насън, знаеше, че всичко това вече не съществува, и му стана ужасно тъжно.

— Кога ще наредите да сложа масата? — попита управителят, като се усмихваше.

— Когато обичате, аз не съм гладен. Ще изляза да се поразходя из селото.

— Не обичате ли да се отбиете в къщата, вътре всичко е в ред. Заповядайте да видите, отвънка може да е…

— Не, после, а сега кажете ми, моля ви се, има ли тук у вас жена на име Матрьона Харина?

Това беше лелята на Катюша.

— Как не, в селото е — но не мога никак да се справя с нея. Държи кръчма. Знам, изобличавам я, карам й се, а пък ми е жал да й съставя акт, стара жена, внучка има — каза управителят със същата усмивка, изразяваща и желание да бъде приятен на господаря, и увереност, че и Нехлюдов като него разбира от много работи.

— Къде живее тя? Бих се отбил при нея.

— В края на махалата, третата къща от другия край. От лява страна има тухлена къщичка, а зад тухлената къщичка е нейната колиба. Но по-добре да ви придружа — каза управителят, усмихвайки се радостно.

— Не, благодаря ви, ще я намеря сам, а вие, моля ви се, наредете да се съобщи на селяните да се съберат, искам да поговоря с тях за земята — каза Нехлюдов с намерение да свърши тук със селяните по същия начин както в Кузминско, и то, ако е възможно, още тази вечер.