Лев Толстой
Възкресение (59)

LIX

Едно от най-обичайните и разпространени суеверия е това, че всеки човек има свои определени качества, че е добър, зъл, умен, глупав, енергичен, апатичен и т.н. Хората обаче не са точно такива. Ние можем да кажем за един човек, че той по-често бива добър, отколкото зъл, по-често умен, отколкото глупав, по-често енергичен, отколкото апатичен, и обратно; но няма да бъде справедливо, ако кажем за един, че е добър или умен, а за друг, че е зъл или глупав. А ние винаги тъй разделяме хората. И това не е право. Хората са като реките: водата във всички е еднаква и навред е една и съща, но всяка река бива ту тясна, ту бърза, ту широка, ту тиха, ту чиста, ту студена, ту мътна, ту топла. Така и хората. Всеки човек носи в себе си наченки на всички човешки качества и понякога проявява едни, понякога други, а понякога съвсем не прилича на себе си, без да е изменил нещо от същността си. У някои хора тия промени биват особено резки. Именно към този род хора принадлежеше Нехлюдов. Тия промени у него ставаха и по физически, и по духовни причини. И такава промяна бе станала у него сега.

Чувството на тържественост и радост от обновлението, което той изпитваше след съда и след първото свиждане с Катюша, отмина напълно и се смени след последното свиждане от страх, дори отвращение към нея. Той реши, че няма да я остави, няма да промени решението си да се ожени за нея, щом тя поиска това; но това беше за него тежко и мъчително.

На другия ден след посещението си у Маслеников той отново отиде в затвора, за да я види.

Директорът му разреши свиждането, но не в канцеларията и не в адвокатската стая, а в женската стая за свиждания. Въпреки добродушието си директорът беше по-сдържан с Нехлюдов от по-рано; очевидно разговорите с Маслеников имаха за последица препоръката за по-голяма предпазливост с този посетител.

— Можете да се виждате — каза той, — само че, моля ви се, по отношение на парите, както ви молих… А колкото се отнася до преместването й в болницата, както писа негово превъзходителство, това може, и докторът е съгласен. Само че тя самата не иска: „Много ми е притрябвало, казва, да изнасям гърнетата на разни келеши…“ Това, затворниците, княже, са особен народ — прибави той.

Нехлюдов не отвърна нищо и помоли да му дадат свиждане. Директорът изпрати един надзирател и Нехлюдов влезе заедно с него в празната женска стая за посещения.

Маслова беше вече там и излезе иззад решетката тиха и плаха. Тя пристъпи към Нехлюдов и като гледаше край него, тихо каза:

— Извинете ме, Дмитрий Иванович, аз говорих лошо онзи ден.

— Оставете това… — започна Нехлюдов.

— Само че все пак оставете ме на мира — прибави тя и в страшно разкривените очи, с които го погледна, Нехлюдов пак улови напрегнат и зъл израз.

— Но защо да ви оставя?

— Ей така на̀.

— Но защо така?

Тя го погледна пак с тоя, както му се стори, зъл поглед.

— Е, ето защо — каза тя. — Оставете ме, истина ви казвам. Не мога аз. Оставете това вече — каза тя с треперещи устни и млъкна. — Истина ви казвам. По-добре да се обеся.

Нехлюдов чувствуваше, че в този отказ имаше омраза към него, непростена обида, но и нещо друго — хубаво и важно. Това потвърждение на предишния й отказ в съвсем спокойно състояние изведнъж унищожи в душата на Нехлюдов всичките му съмнения и го върна към предишното сериозно, тържествено и умилено състояние.

— Катюша, казах ти и ти повтарям — произнесе той особено сериозно. — Моля те да се омъжиш за мен. Ако не искаш и докато не искаш, аз все така ще бъда както и по-рано там, където си ти, и ще дойда там, където те отведат.

— То е ваша работа, повече няма да говоря — каза тя и устните й пак затрепераха.

Той също мълчеше, чувствувайки се безсилен да говори.

— Сега отивам на село, а после ще ида в Петербург — каза най-сетне той, като се посъвзе. — Ще ходатайствам за вашето, за нашето дело, и дай боже да отменят присъдата.

— И да не я отменят — все ми е едно. А ако не за това, за другото съм я заслужила… — каза тя и той видя какво голямо усилие направи тя, за да сдържи сълзите си. — Е, какво, видяхте ли Меншов? — попита изведнъж тя, за да скрие вълнението си. — Нали е вярно, че не са виновни?

— Да, мисля.

— Такава чудесна бабичка — каза тя.

Той й разказа всичко, което беше узнал от Меншов, и я попита няма ли нужда от нещо; тя му отвърна, че няма нужда от нищо.

Пак помълчаха.

— А колкото за болницата — изведнъж каза тя, като го погледна с разногледите си очи, — ако искате, ще ида, и алкохол също няма да пия…

Нехлюдов я погледна мълчаливо в очите. Очите й се усмихваха.

— Много добре — можа само да каже той и се сбогува с нея.

„Да, да, тя е съвсем друг човек!“ — мислеше Нехлюдов, като изпитваше след предишните си съмнения съвсем ново, никога неизпитвано от него чувство на увереност в непобедимостта на любовта.

 

 

Като се върна във вонящата си килия след свиждането, Маслова сне халата и седна на мястото си на нара, като отпусна ръце на коленете. В килията бяха само охтичавата владимировчанка с пеленачето, бабата Меншова и жената на кантонера с двете си деца. Дъщерята на псалта вчера беше призната за душевноболна и изпратена в болница. Всички останали жени перяха. Бабата лежеше на нара и спеше; децата бяха в коридора, вратата беше отворена. Владимировчанката с детето на ръце и жената на кантонера с чорапа, който тя не преставаше да плете с бързите си пръсти, се приближиха до Маслова.

— Е, как, видяхте ли се? — попитаха те.

Без да отговори, Маслова седеше на високия нар, като клатеше недостигащите си до пода крака.

— Какво хленчиш? — каза жената на кантонера. — Най-вече не падай духом. Ех, Катюша! Ха де! — каза тя, като движеше бързо пръстите си.

Маслова не отговаряше.

— А нашите отидоха да перат. Казват, че днес щяло да падне голямо подаяние. Надонесли били много нещо, казват — продума владимировчанката.

— Финашка! — извика жената на кантонера на вратата. — Къде побягна, немирнико!

И тя извади едната игла и като я забоде в кълбото и в чорапа, излезе в коридора.

В това време се чу шум от стъпки и женски говор в коридора и обитателките на килията, с плъстенки на боси крака, влязоха вътре, като всяка носеше по геврек, а някои и по два. Федося веднага пристъпи към Маслова.

— Как е, или нещо не върви? — попита Федося, като гледаше любовно Маслова с ясните си сини очи. — Ето на, за чая. — И тя почна да нарежда гевреците на полицата.

— Какво, да не се е разколебал да се жени? — попита Корабльова.

— Не, не се е разколебал, ама аз не искам — отвърна Маслова. — Така му и казах.

— Виж я ти глупачката! — изгърмя със своя бас Корабльова.

— Че какво пък, като няма да живеят заедно, за какъв дявол да се женят? — каза Федося.

— Да, ама твоят мъж идва с тебе — възрази жената на кантонера.

— Ами че ние сме законни — каза Федося. — А той защо ще се жени, щом няма да живее.

— Ама че глупачка! Защо! Ами като се ожени, той ще я позлати.

— Той каза: „Където и да те пратят, аз ще дойда с теб“ — каза Маслова. — Ако дойде, да дойде, ако не дойде — както си ще. Няма да го моля. Сега отивал в Петербург да ходатайствува. Там всички министри са му роднини — продължаваше тя, — само че все пак той не ми трябва.

— То се знае! — изведнъж се съгласи Корабльова, като тършуваше в торбата си и очевидно мислеше за друго. — Е, как, ще пийнем ли винце?

— Аз няма да пия — отвърна Маслова. — Пийте сами.