Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Воскресение, 1899 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Людмил Стоянов, 1956 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 34гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- noisy(2010 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- dodolion(2011 г.)
- Корекция и форматиране
- zelenkroki(2012 г.)
Издание:
Лев Н. Толстой. Възкресение
Руска. Второ издание
Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев
Художествено оформление: Иван Кьосев
Литературна група IV
Редактор: Лиляна Ацева
Художник: Стефан Марков
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович
Издател: ДИ „Народна култура“
Излязла от печат: април 1976
Брой страници: 488
Печатни коли: 30 1/2
Издателски коли: 25,62
Формат: 84×108/32
Тираж: 70125
Преводач: Людмил Стоянов
ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2
Л. Н. Толстой
Воскресение
роман
Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)
Издательство: „Художественная литература“.
Москва 1964
Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)
История
- —Добавяне
LVIII
— Е, je suis a vous.[1] Искаш ли цигара? Само почакай да не направим някоя беля — каза той и донесе пепелника. — Е?
— Дошъл съм по работа за две неща.
— Така.
Лицето на Маслеников стана мрачно и тъжно. Всички следи от оная възбуда на кученцето, което стопанинът е почесал зад ушите, бяха изчезнали напълно. От гостната достигаха гласове. Един женски глас казваше: „Jamais, jamais je ne croirais“[2], а друг, мъжки, от другия край, разказваше нещо, като повтаряше постоянно: „La comtesse Voronzoff и Victor Apraksine“.[3] От трета страна се чуваше само глъчка и смях. Маслеников се вслушваше в това, което ставаше в гостната, слушаше и Нехлюдов.
— Дошъл съм пак за оная жена — каза Нехлюдов.
— Да, невинно осъдената. Знам, знам.
— Бих помолил да бъде преместена като прислужница в болницата. Казаха ми, че това можело да стане.
Маслеников стисна устни и се замисли.
— Едва ли ще може — каза той. — Впрочем, ще се посъветвам и утре ще ти телеграфирам.
— Казаха ми, че там имало много болни и били необходими помощници.
— Е да, да. Във всеки случай ще ти се обадя.
— Моля те — каза Нехлюдов.
От гостната се раздаде общ и при това естествен смях.
— Това е пак Виктор — каза Маслеников с усмивка. — Той е чудно остроумен, когато е в настроение.
— И още нещо — каза Нехлюдов: — сега в затвора лежат сто и тридесет души само затова, че паспортите им били просрочени. Вече цял месец ги държат.
И той разказа причините, по които ги задържат.
— А ти как научи всичко това? — попита Маслеников и на лицето му изведнъж се появи безпокойство и недоволство.
— Отивах при един подсъдим и в коридора тия хора ме заобиколиха и ме помолиха…
— При какъв подсъдим си ходил?
— Един селянин, когото обвинили без причина и на когото намерих защитник. Но не е там работата. Нима тия хора, без да са виновни за нещо, се задържат в затвора само за това, че паспортите им били просрочени и…
— Това е работа на прокурора — с досада прекъсна Маслеников Нехлюдов. — Нали ти сам казваш: бързо и справедливо правосъдие. Задължение на заместник-прокурора е да посещава затвора и да разучава законно ли са задържани затворниците. Те нищо не правят: играят на карти.
— Значи, ти нищо не можеш да направиш? — каза мрачно Нехлюдов, спомнил си думите на адвоката, че губернаторът ще хвърли вината върху прокурора.
— Не, ще направя. Ще направя справка още сега.
— За нея е лошо. C’est un souffre-douleur[4] — чуваше се от гостната женски глас, очевидно съвсем равнодушен към това, което говореше.
— Още по-добре, и тая ще взема — чуваше се от другата страна игривият глас на някакъв мъж и игривият смях на жената, която не му даваше нещо.
— Не, не, за нищо на света! — говореше женският глас.
— И тъй, ще направя всичко възможно! — повтори Маслеников, като угаси цигарата с бялата си ръка с тюркоазен пръстен. — А сега да вървим при дамите.
— Да, и още нещо — каза Нехлюдов, без да влиза в гостната, спирайки се на вратата. — Казаха ми, че вчера в затвора наказали някого с пръчки. Вярно ли е?
Маслеников се изчерви.
— Ах, ти за това ли? He, mon cher, решително теб не бива да те пускат, ти от всичко се интересуваш. Да вървим, да вървим, Annette ни вика — каза той, като го хвана под ръка, отново изпадайки в същата възбуда както след вниманието, оказано му от важното лице, само че сега вече не радостна, а тревожна.
Нехлюдов изтръгна ръката си от неговата и без да се поклони никому и без да каже нещо, мина с мрачен вид през гостната, през салона и покрай наскачалите лакеи в антрето и излезе на улицата.
— Какво му е? Какво му стори? — попита Annette мъжа си.
— Това е à la française[5] — каза някой.
— Какво ти à la française, то е à la zoulou[6].
— Да, той винаги е бил такъв.
Някой стана, някой дойде и чуруликанията продължиха както се полага: обществото се възползува от случая с Нехлюдов като удобен предмет за разговор на днешния jour fixia.
На другия ден след посещението си у Маслеников Нехлюдов получи от него на дебела гланцирана хартия с герб и печати писмо с великолепен твърд почерк, че писал на лекаря за преместването на Маслова в болницата и че по всяка вероятност желанието му ще бъде изпълнено. Подписът гласеше: „Любещият те стар другар“ и под подписа „Маслеников“ беше направена удивително изкусна голяма и твърда заврънкулка.
— Глупак! — не можа да се сдържи да не каже Нехлюдов особено защото в тая дума „другар“ той чувствуваше проява на някакво благоволение към него, тоест, макар че изпълняваше нравствено най-мръсната и позорна длъжност, Маслеников се смяташе за много важен човек и искаше ако не да го поласкае, то да му покаже, че все пак не се гордее много с величието си, наричайки се негов другар.