Лев Толстой
Възкресение (56)

LVI

Разговорът им биде прекъснат от директора, който стана и обяви, че времето за свиждане е минало и трябва да се разделят. Нехлюдов стана, сбогува се с Вера Ефремовна и тръгна към вратата, където се спря, наблюдавайки онова, което ставаше пред него.

— Господа, време е, време е! — викаше директорът, като ту ставаше, ту пак сядаше.

Искането на директора предизвика у намиращите се в стаята — и затворници, и посетители — само особено оживление, но никой и не мислеше да си отива. Някои станаха и говореха стоешком. Някои почнаха да се сбогуват и да плачат. Особено трогателна беше майката на охтичавия син. Младият човек продължаваше да върти хартийката и лицето му ставаше все по-зло и по-зло — толкова големи бяха усилията, които правеше, за да не се зарази от чувството на майка си. Майката пък, като чу, че трябва да се сбогува, легна на рамото му и зарида, подсмърчайки. Девойката с овчите очи — Нехлюдов неволно я следеше — стоеше пред ридаещата майка и й говореше нещо успокоително. Старецът със сините очила държеше прав дъщеря си за ръката и кимаше на това, което тя говореше. Младите влюбени станаха, продължавайки да се държат за ръце и гледайки се мълчаливо в очите.

— Само на тия им е весело — каза младият човек с късото сако, като посочи влюбената двойка, застанал до Нехлюдов и също като него загледан в прощаващите се.

Почувствували върху себе си погледите на Нехлюдов и на младия човек, влюбените — младежът с мушамената куртка и русата миловидна девойка — освободиха вплетените си ръце, хванаха се и опънати назад, почнаха да се въртят със смях.

— Тази вечер се женят тук, в затвора, и тя заминава с него в Сибир — каза младият човек.

— Той какъв е?

— Каторжник. Макар че се смеят, все пак болно ти е, като ги слушаш — прибави младият човек с късото сако, като се вслушваше в риданията на майката на охтичавия.

— Господа! Моля ви се, моля ви се! Не ме принуждавайте да вземам по-строги мерки — казваше директорът, като повтаряше едно и също нещо няколко пъти. — Моля ви се, но, моля ви се — говореше той слабо и нерешително. — Какво значи това! Отдавна е време вече. Не може така. Казвам ви за последен път — повтаряше унило той, като ту палеше, ту гасеше мерилендската си цигара.

Ясно беше, че колкото и изкусни, и стари, и обикновени да бяха доводите, които позволяваха на хората да правят зло на другите, без да се чувствуват отговорни за това, директорът не можеше да не съзнава, че той е един от виновниците за мъката, която се бе сбрала в тази стая; и нему очевидно му беше ужасно тежко.

Най-сетне затворници и посетители почнаха да се разотиват: едните към вътрешната, другите към външната врата. Минаха мъжете — онзи с мушамената куртка и охтичавият, и черният рошав; излезе и Маря Павловна с момчето, родено в затвора.

Почнаха да излизат и посетителите. Тръгна с тежка походка старецът със сините очила, след него тръгна и Нехлюдов.

— Да, чудни порядки — сякаш продължаваше прекъснат разговор словоохотливият млад човек, като слизаше по стълбата заедно с Нехлюдов. — Благодарение, че капитанът е добър човек, не държи за правилника. Поприказват си хората — поолекне им на душата.

— Нима в другите затвори няма такива свиждания?

— Ами! Нищо подобно! Ако желаете — само един, и то през решетката.

Когато, разговаряйки с Мединцев — така се представи словоохотливият млад човек, — Нехлюдов слезе в преддверието, към него се приближи директорът с уморен вид.

— Ако искате да видите Маслова, заповядайте утре — каза той, очевидно желаейки да бъде любезен с Нехлюдов.

— Много добре — каза Нехлюдов и побърза да излезе.

Ужасни бяха очевидно невинните страдания на Меншов — и не толкова физическите му страдания, колкото това недоумение, това недоверие към доброто и към бога, които той е трябвало да изпита, виждайки жестокостта на хората, които го измъчваха безпричинно; ужасни бяха позорът и мъките, наложени на тия стотина невинни хора само защото в книжата е написано другояче; ужасни бяха тия оглупели надзиратели, заети с мъчителство на своите братя и убедени, че вършат и добра, и важна работа. Но най-ужасен от всичко му се стори този застаряващ и с разклатено здраве добър директор, който беше длъжен да отделя майка от син, баща от дъщеря — също такива хора като него самия и децата му.

„Защо е всичко това?“ — питаше се Нехлюдов, като изпитваше сега в най-висока степен онова чувство на нравствено, преминаващо във физическо, желание за повръщане, което винаги изпитваше в затвора, и не намираше отговор.