Лев Толстой
Възкресение (55)

LV

От задната врата влезе с нервна походка малката, стригана, слаба, жълта Вера Ефремовна с огромните си добродушни очи.

— Е, благодаря ви, че дойдохте — каза тя, като стискаше ръката на Нехлюдов. — Спомнихте ли си за мен? Да седнем.

— Не съм очаквал да ви намеря тук…

— О, на мен ми е много добре! Тъй добре, тъй добре, че по-добре не мога да си представя — заговори Вера Ефремовна, като гледаше Нехлюдов както винаги плахо с огромните си, добродушни, кръгли очи и въртеше жълтата си, съвсем тънка, жилеста шия, която се подаваше от жалката, смачкана и мръсна яка на блузата й.

Нехлюдов започна да я разпитва как е стигнала до това положение. Отговаряйки му, тя започна да му разправя с голямо въодушевление за своето дело. Разказът й беше изпъстрен с чужди думи като пропагандиране, дезорганизация, групи, секции и подсекции, които тя очевидно беше напълно уверена, че всички знаеха, но които Нехлюдов никога не бе чувал.

Тя му разказваше, очевидно напълно убедена, че му е много интересно и приятно да знае всички тайни на народоволците. А Нехлюдов гледаше жалката й шия, редките и объркани коси и се чудеше защо е правила всичко това и защо го разказва. Тя му изглеждаше жалка, но не така, както му изглеждаше Меншов — селякът, който лежеше във вонящия затвор без всякаква вина. Тя беше жалка най-много от оная очевидна бъркотия, която цареше в главата й. Очевидно тя се смяташе за героиня, готова да пожертвува живота си за своето дело, макар че навярно едва ли би могла да обясни в какво се състоеше това дело и в какво се състоеше успехът му.

Първото нещо, за което Вера Ефремовна искаше да говори с Нехлюдов, беше, че една нейна другарка, някоя си Шустова, без дори да е принадлежала към тяхната подгрупа, както тя се изразяваше, била арестувана преди пет месеца заедно с нея и затворена в Петропавловската крепост само защото намерили в дома й книги и писма, предадени й за пазене. Вера Ефремовна се смяташе отчасти виновна за арестуването на Шустова и молеше Нехлюдов, който имаше връзки, да направи всичко възможно да я освободи. Другото, за което Богодуховска молеше, беше да издействува на затворения в Петропавловската Крепост Гуркевич разрешение за свиждане с родителите му и за получаване на научни книги, нужни за научните му занятия.

Нехлюдов обеща да се опита да направи всичко възможно, когато бъде в Петербург.

Историята си Вера Ефремовна разказа така: като свършила акушерските курсове, се сближила с партията на народоволците и работила с тях. Отначало всичко вървяло добре, писали прокламации, агитирали по фабриките, но после арестували една видна личност, хванали писма и почнали да арестуват всички.

— Арестуваха и мен и ето сега ме изпращат на заточение — завърши тя историята си. — Но това е дребна работа. Аз се чувствувам чудесно, самочувствието ми е олимпийско — каза тя и се усмихна с тъжна усмивка.

Нехлюдов попита за девойката с овчите очи. Вера Ефремовна разправи, че това била една генералска дъщеря, която отдавна принадлежала към революционната партия и попаднала тук, задето поела върху себе си изстрела срещу един стражар. Тя живеела в конспиративна квартира, където имало малка печатница. Когато през нощта дошли за обиск, обитателите на квартирата решили да се защищават, изгасили лампите и почнали да унищожават уликите. Полицаите се втурнали и тогава един от заговорниците стрелял и ранил смъртно един стражар. Когато почнали да разпитват кой е стрелял, тя казала, че тя е стреляла, макар че никога не била държала револвер в ръка и не можела и паяк да убие. Тъй си останало. И сега отивала на заточение.

— Алтруистична, добра личност… — одобрително каза Вера Ефремовна.

Третото нещо, за което искаше да говори Вера Ефремовна, се отнасяше за Маслова. Тя знаеше — както всичко се знаеше в затвора — историята на Маслова и отношенията на Нехлюдов с нея и го посъветва да издействува преместването й при политическите или поне като болногледачка в болницата, където сега имало особено много болни и се нуждаели от прислужнички. Нехлюдов й благодари за съвета и каза, че ще се постарае да се възползува от него.