Лев Толстой
Възкресение (54)

LIV

Канцеларията се състоеше от две стаи. В единия ъгъл на първата стая с голяма зидана, олющена печка и два мръсни прозореца имаше черна стойка за измерване ръста на арестантите, в другия ъгъл висеше — обикновена принадлежност за всички места за мъчение, като някаква подигравка с неговото учение — голям образ на Христа. В тази първа стая стояха няколко надзиратели. В другата стая пък стояха до стените и на отделни групи или на двойки двадесетина души мъже и жени и тихо разговаряха. До прозореца имаше писмена маса.

Директорът седна до писмената маса и предложи на Нехлюдов стола, който беше наблизо. Нехлюдов седна и почна да разглежда хората в стаята.

Най-напред привлече вниманието му млад човек с късо сетре, с приятно лице, който стоеше пред възрастна вече жена с черни вежди и й говореше нещо разгорещено и ръкомахайки. До него седеше стар човек със сини очила и слушаше неподвижно, държейки за ръката млада жена в затворнически дрехи, която му разказваше нещо. Момче-гимназист гледаше стареца с изплашен израз на лицето, без да снема очи от него. Близо до тях, в ъгъла, седеше влюбена двойка; тя беше с къси коси и с енергично лице, русо, миловидно, съвсем младичко момиче в модни дрехи; той — с тънки черти на лицето и с вълнисти коси, хубав момък в мушамена куртка. Те седяха в ъгъла и си шепнеха, очевидно примиращи от любов. А най-близо до масата седеше побеляла жена в черни дрехи, очевидно майка: тя не можеше да се нагледа на един младеж в също такава куртка, с охтичав вид, и искаше да каже нещо, но не можеше да изрече дума от сълзи: все започваше и все спираше. Младежът държеше в ръцете си хартийка и явно не знаейки какво да прави с нея, със сърдито лице я обръщаше и мачкаше. До тях седеше пълна, червендалеста, хубава девойка с доста изпъкнали очи, в сива рокля и с пелеринка. Тя седеше до разплаканата майка и нежно я галеше по рамото. Всичко у това момиче беше хубаво: и големите бели ръце, и вълнистите стригани коси, и силният нос и устни, но главната прелест на лицето й бяха кафявите, овчи добродушни, чисти очи. Хубавите й очи се откъснаха от лицето на майката в момента, когато влезе Нехлюдов, и срещнаха погледа му. Но тя веднага се обърна и заговори нещо на майката. Близо до влюбената двойка седеше черен чорлав човек с мрачно лице и сърдито говореше нещо на един посетител, голобрад, приличен на евнух. Нехлюдов седеше до директора и гледаше с напрегнато любопитство наоколо.

Отвлече вниманието му едно ниско остригано момченце, което се приближи към него и го попита с тъничко гласче:

— А вие кого чакате?

Нехлюдов се учуди на въпроса, но като погледна момченцето и видя сериозното му, умно лице с внимателни, живи очи, отговори сериозно, че чака една позната жена.

— Да не ви е сестра? — попита момченцето.

— Не, не ми е сестра — отвърна учудено Нехлюдов. — А ти с кого си тук? — попита той момченцето.

— С мама. Тя е политическа — гордо каза момченцето.

— Маря Павловна, вземете Коля — каза директорът, намерил вероятно за незаконен разговора на Нехлюдов с момченцето.

Маря Павловна, същата красива девойка с овчите очи, която бе привлякла вниманието на Нехлюдов, стана с целия си висок ръст и със силна, широка, почти мъжка походка приближи към Нехлюдов и момченцето.

— Сигурно ви е питал кой сте? — попита тя Нехлюдов, като се усмихваше леко и доверчиво го гледаше в очите, тъй просто, като че не можеше да има съмнение в това, че тя с всички е била, е и трябва да бъде в прости, ласкави, братски отношения. — Всичко трябва да знае — каза тя и широко се усмихна в лицето на малкия с такава добра, мила усмивка, че и момчето, и Нехлюдов — и двамата — неволно отвърнаха на усмивката й.

— Да, питаше ме кого чакам.

— Маря Павловна, не може да се разговаря с непознати. Нали знаете — каза директорът.

— Добре, добре — отвърна тя, взе с голямата си бяла ръка ръчичката на Коля, който не снемаше очи от нея, и се върна при майката на охтичавия.

— Чие е това момченце? — попита Нехлюдов тоя път директора.

— На една политическа, роди се в затвора — каза директорът с известно удоволствие, като че показваше рядкостите на своето заведение.

— Нима?

— Да, и сега заминава за Сибир с майка си.

— А тази девойка?

— Не мога да ви отговоря — каза директорът, като дигна рамене. — Но ето и Богодуховска.