Лев Толстой
Възкресение (53)

LIII

Вървейки по широкия коридор (беше време за обяд и килиите стояха отворени) между облечените в светложълти халати, с къси, широки панталони и плъстени обувки хора, които жадно го гледаха, Нехлюдов изпитваше странни чувства — и жалост към тия затворени хора, и ужас и недоумение по отношение на ония, които ги държаха тук, и, кой знае защо — срам за самия себе си, за това, че спокойно разглежда всичко това.

В един от коридорите някой изтича, шляпайки с плъстените си обувки, към вратата на една килия и оттам наизлязоха хора и застанаха на пътя на Нехлюдов, като му се кланяха.

— Дайте заповед, ваше благородие… не знам как да ви назова, да разрешат някак си и нашата работа.

— Аз не съм началник, нищо не знам.

— Все едно, кажете някому, на началството ли, другиму ли — каза негодуващ глас. — Не сме виновни за нищо, а втори месец страдаме.

— Как? Защо? — попита Нехлюдов.

— Ами на̀, затвориха ни. Седим втори месец и сами не знаем защо.

— Вярно е, има такъв случай — каза помощник-директорът. — Тия хора са задържани без документи и трябваше да се изпратят в тяхната губерния, но там изгорял затворът и губернското управление се отнесе с молба до нас да не ги изпращаме. Всички от другите губернии разпратихме, а тия ги държим.

— Но как така, само за това ли? — попита Нехлюдов, като се спря на вратата.

Тълпа от около четиридесет човека, всички в арестантски халати, окръжи Нехлюдов и помощник-директора. Заговориха изведнъж няколко гласа. Помощник-директорът ги спря.

— Един да говори.

От групата се отдели петдесетгодишен висок благообразен селянин. Той обясни на Нехлюдов, че всички са заточени и затворени, защото нямали паспорти. Собствено имали паспорти, но били просрочени с по една-две седмици. Всяка година се случвало да се просрочат паспортите и нищо не им правели, а сега ги взели и ето вече втори месец ги държали тук като престъпници.

— Всички сме каменоделци, от една задруга. Казват, че в губернията изгорял затворът. Че ние какво сме отговорни за това. Имайте милост, за бога.

Нехлюдов слушаше и почти не разбираше това, което говореше старият благообразен човек, защото цялото му внимание беше насочено върху голямата, тъмносива, многокрака въшка, която пълзеше между космите по бузата на благообразния каменар.

— Как е възможно? Нима само за това? — каза Нехлюдов, като се обърна към помощник-директора.

— Да, началството прояви немарливост, те би трябвало да се изпратят и въдворят на местожителство — отвърна помощник-директорът.

Едва помощник-директорът свърши и от тълпата изскочи едно човече, също в арестантски халат, и като кривеше странно уста, започна да говори, че тук ги измъчват за нищо.

— По-зле от кучета… — започна той.

— Хайде, хайде, не разправяй излишни приказки, мълчи си, инак знаеш…

— Какво да знам! — отчаяно говореше малкото човече. — Нима сме виновни за нещо?

— Млъкни! — извика началникът и малкото човече млъкна.

„Какво значи това?“ — каза си Нехлюдов, като излизаше от килията, сякаш шибан от многобройните очи на надничащите през вратите и срещаните затворници.

— Нима наистина могат да се държат така съвсем невинни хора! — възкликна Нехлюдов, когато излязоха от коридора.

— Какво да се прави! Само че и те много лъжат. Ако ги слушате, всички са невинни — отвърна помощник-директорът.

— Но тези поне не са виновни за нищо.

— Тия, да речем. Но те са страшно развален народ. Без строгост е невъзможно. Има такива опасни типове, че да няма само човек работа с тях. Ей на̀, вчера трябваше да накажем двама такива.

— Как да ги накажете? — попита Нехлюдов.

— Наказахме ги по заповед с пръчки…

— Но нали телесното наказание е отменено?

— Не и за лишените от права. Те подлежат на наказание.

Нехлюдов си спомни всичко, което бе видял вчера, докато чакаше в чакалнята, и разбра, че наказанието е ставало именно по това време, когато той чакаше, и с особена сила го обзе онова смесено чувство на любопитство, мъка, недоумение и нравствено, превърнало се почти във физическо, желание за повръщане, което го беше обземало и преди, но никога с такава сила.

Без да слуша помощник-директора и без да гледа около себе си, той бързо излезе от коридора и се запъти към канцеларията. Директорът беше в коридора и зает с друга работа, беше забравил да извика Богодуховска. Той си спомни, че бе обещал да я извика едва когато Нехлюдов влезе в канцеларията.

— Сега ще пратя да я извикат, а вие поседнете — каза той.