Лев Толстой
Възкресение (52)

LII

— Мога ли да погледна? — попита Нехлюдов.

— Моля, заповядайте — с приятна усмивка каза помощник-директорът и почна да разпитва нещо надзирателя.

Нехлюдов надзърна в един процеп — вътре ходеше бързо назад-напред висок млад човек по долни дрехи, с мъничка черна брадичка; дочул шум пред вратата, той погледна, намръщи се и продължи да ходи.

Нехлюдов погледна в друго отвърстие: окото му срещна друго уплашено голямо око, което гледаше в дупчицата; той бърже се отстрани. Надзърнал в трето отвърстие, той видя на кревата заспал съвсем дребен на ръст, свит човек, закрил глава с халата си. В четвъртата килия седеше блед човек с широко лице, отпуснал ниско глава и облакътен на коленете си. Дочул стъпки, човекът дигна глава и погледна. В цялото му лице, особено в големите очи, се четеше безнадеждна скръб. Той очевидно не се интересуваше да знае кой гледа в килията му. Който и да гледаше, той очевидно не очакваше от никого нищо добро. На Нехлюдов му стана страшно; той престана да надзърта и се приближи към двадесет и първа килия — на Меншов. Надзирателят отключи катанеца и отвори вратата. Млад мускулест човек с дълга шия, с добри кръгли очи и малка брадичка стоеше до нара и гледаше с изплашени очи влизащите, като обличаше набързо халата си. Особено поразиха Нехлюдов добрите кръгли очи, които шареха въпросително и уплашено от него към надзирателя, после към помощник-директора и обратно.

— Господинът иска да те разпита за твоето дело.

— Покорно благодарим.

— Да, говориха ми за вашето дело — каза Нехлюдов, като мина навътре в килията и се спря пред мръсния прозорец с решетка — и бих искал да чуя за него от вас самия.

Меншов също пристъпи към прозореца и веднага почна да разказва, като отначало поглеждаше плахо към помощник-директора, а после все по-смело и по-смело, а когато помощник-директорът излезе от килията в коридора, той стана съвсем смел. Този разказ по език и маниери беше разказ на прост, добър селски момък и за Нехлюдов беше някак странно да слуша този разказ от устата на този арестант в позорна дреха, хвърлен в затвора. Нехлюдов слушаше и в същото време оглеждаше и ниския нар със сламеник, и прозореца с дебела желязна решетка, и мръсните, овлажнели, изцапани стени, и жалкото лице и фигура на нещастния осакатен селянин в плъстени обувки и халат и му ставаше все по-тъжно и по-тъжно; не му се искаше да вярва, че може да е истина това, което разказваше този добродушен човек — тъй ужасно беше да се помисли, че хората могат да хванат човека за нищо, само за това, че те са го обидили, да го облекат в затворнически дрехи и да го затворят в това ужасно място. А между това още по-ужасно беше да се мисли, че този правдив разказ на този човек с добродушно лице би могъл да бъде измама или измислица. Разказът беше следният: един кръчмар му отнел жената скоро след женитбата. Той търсил правото си навсякъде. Кръчмарят винаги подкупвал началството и го оправдавали. Веднъж отвел жена си насила, но на другия ден тя избягала. Тогава той отишъл да иска жена си. Кръчмарят казал, че жена му я няма (а той я бил видял, като влизал) и му заповядал да се маха. Той не излязъл. Кръчмарят и работникът му го пребили от бой, а на другия ден дворът на кръчмаря бил подпален. Обвинили него и майка му, но той нямал нищо общо с това, тогава бил у своя кум.

— И наистина не си подпалил?

— И на ум не ми е идвало, господарю. А той, злодеецът неден, сигурно сам го е запалил. Казваха, че тъкмо го бил застраховал. А за мен и за майка ми донесе, че сме го били и заплашвали. Вярно си е, тоя път го изпсувах, не изтърпя сърцето ми. Но за палене, не съм палил. И не съм и бил там, когато е избухнал пожарът. А той нарочно ни извика в тоя ден, когато бяхме с мама. Сам го е запалил зарад застраховката, а нас набеждава.

— Наистина ли!

— Истина, бог ми е свидетел, господарю. Ти баща, ти майка! — Той искаше да се поклони доземи, но Нехлюдов го спря. — Помогнете, загивам невинен — продължаваше той. И изведнъж бузите му заиграха, той заплака и като засука ръкава на халата си, почна да изтрива очи с ръкава на мръсната си риза.

— Свършихте ли? — попита помощник-директорът.

— Да, не се отчайвайте, ще направим каквото е възможно — каза Нехлюдов и излезе. Меншов стоеше на вратата, тъй че надзирателят го блъсна с нея, когато я затваряше. Докато надзирателят заключваше катанеца, Меншов гледаше през дупката на вратата.