Лев Толстой
Възкресение (51)

LI

Същия ден право от Маслеников Нехлюдов отиде в затвора и се запъти към познатата му вече квартира на директора. Пак се чуваха както първия път същите звуци на лошо пиано, но сега не се свиреше рапсодията, а етюд от Клементи, също необикновено силно, отчетливо и бързо. Слугинята с превързаното око, която отвори, каза, че капитанът е в къщи и въведе Нехлюдов в малка гостна с канапе, маса и запалена голяма лампа с розов, изгорен от едната страна книжен абажур, поставена на плетена вълнена покривчица. Излезе директорът с измъчено, тъжно лице.

— Моите почитания, какво обичате? — каза той, като закопчаваше средното копче на мундира си.

— Бях при вицегубернатора, ето ви разрешението — каза Нехлюдов, като му подаваше писмото. — Бих искал да видя Маслова.

— Маркова? — попита директорът, недочул от музиката.

— Маслова.

— А, да! А, да!

Директорът стана и пристъпи към вратата, откъдето се чуваха руладите на Клементи.

— Маруся, поне за малко спри — каза той с глас, от който се чувствуваше, че тази музика е тежък кръст в живота му, — нищо не се чува.

Пианото млъкна, чуха се недоволни стъпки и някой надзърна през вратата.

Почувствувал сякаш облекчение от това прекъсване на музиката, директорът запуши дебела цигара с мек тютюн и предложи и на Нехлюдов. Нехлюдов отказа.

— И тъй, бих искал да видя Маслова.

— Днес е неудобно да се видите с Маслова — каза директорът.

— Защо?

— Ами тъй, вие сам сте виновен — с лека усмивка каза директорът. — Княже, не й давайте направо пари. Ако искате, оставяйте ги при мен. Всички ще бъдат запазени. А то вчера сигурно сте й дали пари, тя купила алкохол — това зло просто не може да се изкорени — и днес се напила тъй, че дори почнала да буйствува.

— Нима?

— Ами да, дори трябваше да прибягна до строгост — преместих я в друга килия. Иначе тя е мирна и тиха жена, но пари, моля ви се, не й давайте. Те са такава пасмина…

Нехлюдов си спомни живо вчерашната случка и пак му стана страшно.

— А мога ли да видя политическата Богодуховска? — попита Нехлюдов, като помълча.

— Защо не, може — каза директорът. — Ти пък какво искаш? — обърна се той към едно пет-шестгодишно момиченце, което, без да снема очи от Нехлюдов, вървеше с обърната назад глава към баща си. — Ето на, ще паднеш — каза директорът и се усмихна, когато момиченцето, без да гледа пред себе си, се спъна в килимчето и изтича към баща си.

— Щом може, бих отишъл.

— Как не, може — каза директорът и като прегърна момиченцето, което все тъй продължаваше да гледа към Нехлюдов, стана, отстрани го нежно и излезе в коридора.

Директорът не беше успял още да облече подаденото му от превързаното момиче палто и да излезе навън, когато отчетливите рулади на Клементи отново зашуртяха.

— Беше в консерваторията, но там не всичко е в ред. А има голяма дарба — каза директорът, като слизаше по стълбата. — Иска да излезе със самостоятелен концерт.

Директорът и Нехлюдов приближиха затвора. Вратичката се отвори моментално при приближаването на директора. Надзирателите, вдигнали ръце към козирките си, го изпращаха с очи. В коридора ги срещнаха четирима души с полуизбръснати глави, които носеха чебъри с нещо, но се свиха, като видяха директора. Един от тях се сви особено много и смръщи мрачно вежди над святкащите черни очи.

— Разбира се, талантът трябва да се усъвършенства, не бива да се убива, но в такава малка квартира, знаете, е трудно — продължаваше директорът разговора, без да обръща никакво внимание на тия затворници, и като влачеше уморено крака, влезе, придружен от Нехлюдов, в общата зала.

— Кого искахте да видите? — попита директорът.

— Богодуховска.

— Тя е от кулата. Ще трябва да почакате — обърна се той към Нехлюдов.

— А не мога ли през това време да видя затворниците Меншови — майка и син, обвинени в палеж?

— Те са от двадесет и първа килия. Защо не, може да се извикат.

— А не мога ли да видя Меншов в килията му?

— Но тук, в общата, е по-спокойно.

— Не, това ми е интересно.

— Намерили сте какво да ви е интересно.

В това време от страничната врата излезе елегантен офицер — неговият помощник.

— Отведете княза в килията при Меншов. Килия двадесет и първа — каза директорът на помощника, — а после в канцеларията. А аз ще извикам… как я казваха?

— Вера Богодуховска — каза Нехлюдов.

Помощник-директорът беше рус, млад офицер, с напомадени мустаци, който пръскаше около себе си миризма на цветен одеколон.

— Заповядайте — обърна се той с приятна усмивка към Нехлюдов. — Интересувате се от нашето заведение ли?

— Да, и се интересувам от този човек, който, както ми казаха, бил попаднал съвсем невинен тук.

Помощник-директорът вдигна рамене.

— Да, случва се — спокойно каза той, като пропускаше учтиво госта пред себе си в широкия вонящ коридор. — Случва се, но те и много лъжат. Заповядайте.

Вратите на килиите бяха отворени и неколцина затворници стояха в коридора. Като кимаше едва видимо на надзирателите и поглеждаше накриво затворниците, които или влизаха в килиите си, притискайки се до стените, или заставаха мирно пред вратите, изпращайки с поглед началството по войнишки — помощник-директорът прекара Нехлюдов през един коридор и го поведе към друг коридор наляво, затворен с желязна врата.

Този коридор беше по-тесен, по-тъмен и още по-вонящ от първия. От двете страни на коридора имаше врати, заключени с катанци. На вратите имаше дупчици, тъй наречените „шпионки“, около два сантиметра в диаметър. В коридора нямаше никого освен едно старче-надзирател с тъжно, сбръчкано лице.

— В коя килия е Меншов? — попита помощник-директорът надзирателя.

— Осмата вляво.