Лев Толстой
Възкресение (50)

L

Като се събуди на другия ден сутринта, Нехлюдов си спомни всичко онова, което беше станало, и му стана страшно.

Но въпреки този страх той реши сега по-твърдо от всякога, че ще продължи започнатата работа.

С това чувство на съзнание за своя дълг той излезе от къщи и се запъти към Маслеников — да го помоли за разрешително за посещения в затвора освен при Маслова още и при оная бабичка Меншова със сина й, за която го помоли Маслова. Освен това искаше да помоли за свиждане с Богодуховска, която можеше да бъде полезна на Маслова.

Нехлюдов познаваше Маслеников отдавна, още от полка. Маслеников беше тогава ковчежник на полка. Беше най-добродушният, най-изпълнителният офицер, който не знаеше и не искаше да знае нищо друго на тоя свят освен полка и царската фамилия. Сега Нехлюдов го виждаше администратор, заменил полка с губернията и с губернаторската канцелария. Той беше женен за богата и припряна жена, която го беше накарала да мине от военна на гражданска служба.

Тя му се смееше и го галеше като свое домашно животно. Миналата зима Нехлюдов беше ходил веднъж у тях, но тази съпружеска двойка му се стори тъй безинтересна, че той вече не отиде у тях.

Маслеников цял просия, като видя Нехлюдов. Той имаше все същото тлъсто и червено лице, същото грамадно тяло и същите като през военната служба хубави дрехи. На времето беше винаги в чист, легнал добре на раменете и гърдите му мундир или тужурка по последна мода; сега носеше ушит по последна мода цивилен костюм, който също тъй бе прилепнал на ситото му тяло и подчертаваше широките му гърди. Беше във вицмундир. Въпреки разликата в годините (Маслеников беше под четиридесет), те бяха на „ти“.

— Е, благодаря ти, че дойде. Да идем при жена ми. Тъкмо имам десетина свободни минути преди заседанието. Нали началството замина. Аз управлявам губернията — каза той с удоволствие, което не можеше да скрие.

— Идвам при теб по работа.

— Какво има? — попита изведнъж Маслеников с изплашен и малко строг тон, някак настръхнал.

— В затвора лежи една личност, която много ме интересува (при думата „затвор“ лицето на Маслеников стана още по-строго), и бих искал да се виждам с нея не в общата стая, а в канцеларията, и не само в определените дни, но и по-често. Казаха ми, че това зависело от тебе.

— Разбира се, mon cher^[1], готов съм да направя всичко за теб — каза Маслеников, като докосна с двете си ръце коленете му, сякаш за да смекчи своето величие, — това може, но, видиш ли, аз съм халиф само от ден до пладне.

— Значи, можеш да ми дадеш писмо, за да се виждам с нея?

— Жена ли е?

— Да.

— А за какво лежи?

— За отравяне. Но тя бе неправилно осъдена.

— Да, ето ти тебе справедлив съд, ils n’en font point d’autres^[2] — кой знае защо, каза той на френски. — Знам, че не си съгласен с мен, но какво да се прави, c’est mon opinion bien arrêtée^[3] — прибави той, като изказваше мнение, което беше чел цяла година под различни форми в един ретрограден, консервативен вестник. — Знам, че си либерал.

— Не знам дали съм либерал или нещо друго — с усмивка каза Нехлюдов, винаги учуден, че всички го причисляват към някаква партия и го наричат либерал само защото казваше, че когато съдим човека, трябва най-напред да го изслушаме, че пред съда всички хора са равни, че не бива хората да се измъчват или бият, а особено ония, които не са осъдени. — Не знам дали съм либерал, или не, знам само, че днешните съдилища, колкото лоши и да са, все пак са по-добри от предишните.

— А кого си взел за адвокат?

— Обърнах се към Фанарин.

— Ах, Фанарин! — каза Маслеников, като се намръщи и си спомни как миналата година тоя Фанарин го разпитва в съда като свидетел и най-учтиво го подиграваше цял половин час. — Не бих те съветвал да имаш работа с него. Фанарин — est un homme taré^[4].

— И още една молба към теб — без да му отговори, каза Нехлюдов. — Много отдавна познавах една девойка — учителка. Тя е много жалко същество и сега също е в затвора, та искала да се види с мен. Може ли да ми дадеш пропуск и за нея?

Маслеников сведе малко глава настрани и се замисли.

— Политическа ли е?

— Да, тъй ми казаха.

— Видиш ли, свиждания с политически се разрешават само на роднини, но аз ще ти дам общо разрешение. Je sais que vous n’abuserez pas…^[5] Как го казват твоето protégée?… Богодуховска? Elle est jolie?^[6]

— Hideuse.^[7]

Маслеников поклати неодобрително глава, пристъпи към масата и написа решително на официална бланка: „Приносителят на настоящото, княз Дмитрий Иванович Нехлюдов, има право на свиждане в канцеларията със задържаната в затвора еснафка Маслова, както и с фелдшерката Богодуховска“ — прибави той и се подписа със замах.

— Ще видиш какъв ред има там. А да се пази ред там, е много трудно, защото е препълнено, особено с приходящи; но все пак аз гледам строго и обичам тази работа. Ще видиш, че там им е много добре и те са доволни. Трябва само човек да умее да се държи с тях. Ето онзи ден имах една неприятност — неподчинение. Друг би взел това за бунт и би направил мнозина нещастни. А у нас всичко мина благополучно. От една страна, са нужни грижи, а от друга — твърда ръка — каза той, като стисна подаващия се през бялата корава ръкавела на ризата му със златно копче бял пухкав юмрук с тюркоазен пръстен, — грижи и твърда ръка.

— Виж, това аз не знам — каза Нехлюдов, — бях там два пъти и ми беше ужасно тежко.

— Знаеш ли какво? Ти трябва да се срещнеш с графиня Пасек — продължаваше разбъбралият се Маслеников, — тя цяла се е отдала на това дело. Elle fait beaucoup de bien.^[8] Благодарение на нея може би и аз, ще кажа без лъжлива скромност, успях да променя всичко и да го променя така, че вече ги няма ония ужаси, които имаше по-рано, и на тях там просто им е много добре. Ще видиш сам. Колкото до Фанарин, не го познавам лично, пък и поради моето обществено положение пътищата ни не се срещат, но той положително е лош човек, при това си позволява да говори в съда такива неща, такива неща…

— Е, благодаря ти — каза Нехлюдов, като взе писмото, и без да го доизслуша, прости се с бившия си другар.

— Ама няма ли да се отбиеш при жена ми?

— Не, извини ме, сега нямам време.

— Как тъй, тя няма да ми прости — говореше Маслеников, като изпращаше бившия си другар до първата площадка на стълбата, както изпращаше хора не от първостепенно значение, а от второстепенно, към които той причисляваше и Нехлюдов. — Не, моля ти се, отбий се поне за минутка.

Но Нехлюдов твърдо отказа и докато лакеят и портиерът тичаха към Нехлюдов с палтото и бастуна му и отваряха вратата, пред която стоеше стражар, той заяви, че сега му е съвсем невъзможно.

— Е, тогава в четвъртък, моля ти се. Тогава е приемният й ден. Ще й кажа! — извика му Маслеников от стълбата.