Лев Толстой
Възкресение (49)

XLIX

„Да, гледай ти работа, гледай ти“ — мислеше Нехлюдов на излизане от затвора, едва сега напълно разбрал цялата си вина. Ако не беше опитал да заглади, да изкупи постъпката си, той никога не би почувствувал всичката й престъпност; нещо повече — и тя не би почувствувала всичкото зло, което й беше сторил. Едва сега всичко това излезе наяве с всичкия си ужас. Едва сега той видя какво беше направил с душата на тази жена и тя видя и разбра какво беше направено с нея. По-рано Нехлюдов си играеше с чувството да се любува сам на себе си, на разкаянието си; сега му беше просто страшно. Той чувствуваше, че сега не може да я захвърли, а между това не можеше да си представи какво ще излезе от отношението му към нея.

Вече на входа до Нехлюдов се приближи надзирателят с кръстовете и медалите и с неприятно, угодническо лице тайнствено му подаде бележка.

— Ето за ваше сиятелство бележка от една особа… — каза той, като подаваше плика на Нехлюдов.

— Каква особа?

— Ще прочетете, ще видите. Затворничка, политическа. Аз служа при тях. Та тя ме помоли. И макар да не е позволено, но нали е човещина… — неестествено каза надзирателят.

Нехлюдов беше учуден как тъй надзирател, поставен при политическите, ще предава бележка, и то в самия затвор, почти пред очите на всички; тогава той още не знаеше, че това бе и надзирател и шпионин — но взе бележката и като излезе от затвора, я прочете. В бележката беше написано с молив, с енергичен почерк, без редове, следното:

„Научих, че посещавате затвора от интерес към една углавна личност и бих искала да ви видя. Искайте свиждане с мен. Ще ви разрешат, а аз ще ви предам много важни новини и за вашето протеже, и за нашата група. Благодарна вам Вера Богодуховска.“

Вера Богодуховска някога беше учителка в глухата Новогородска губерния, където Нехлюдов беше ходил с другари на лов за мечки. Тази учителка бе се обърнала към Нехлюдов с молба да й даде пари, за да отиде на курсове. Нехлюдов й беше дал тези пари и бе я забравил. Сега излизаше, че тази госпожа е политическа престъпница, лежеше в затвора, където навярно е узнала историята му, и сега му предлагаше услугите си. Колко леко и просто беше всичко тогава, колко тежко и сложно е всичко сега! Нехлюдов си спомни живо и радостно онова време и запознаването си с Богодуховска. Беше пред заговезни, в дълбоката провинция, на около шестдесет версти от железопътната линия. Ловът излезе добър, убиха две мечки и след обяда се готвеха да си тръгват, когато влезе стопанина на къщата, в която бяха отседнали, и каза, че е дошла дъщерята на дякона и иска да говори с княз Нехлюдов.

— Хубавичка ли е? — беше попитал някой.

— Стига де — каза Нехлюдов и лицето му доби сериозен вид, той стана от масата, избърса устни и учуден какво е дотрябвал на дяконовата щерка, мина в стаята на домакина.

В стаята завари момиче с плъстена шапка и с кожухче, жилесто, със сухо, некрасиво лице, хубави бяха само очите, с високи вежди над тях.

— Ето, Вера Ефремовна, поговори с него — каза старицата домакиня, — той е князът. А аз ще изляза.

— С какво мога да ви услужа? — каза Нехлюдов.

— Аз… аз… Виждате ли, вие сте богат, вие пръскате пари за дреболии, за лов, знам — започна момичето, силно сконфузено, — а аз искам само едно: искам да бъда полезна на хората, а нищо не мога, защото нищо не знам.

Очите й бяха честни, добри и целият израз на решимост и плахост беше тъй трогателен, че Нехлюдов, както ставаше с него, изведнъж се постави на нейно място, разбра я и я съжали.

— Но какво мога да направя аз?

— Аз съм учителка, но ми се иска да отида на курсове, а не ме пускат. Не че не ме пускат, пускат ме, но трябват средства. Дайте ми вие, аз ще свърша курсовете и ще ви ги върна. Мисля си: богати хора са, бият мечки, поят селяните — всичко това е лошо. Защо да не направят едно добро. На мен ми трябват само осемдесет рубли. Ако не щете, мене ми е все едно — сърдито каза тя.

— Напротив, много ви благодаря, че ми давате случай… Ей сега ще ви ги донеса — каза Нехлюдов.

Той излезе в пруста и тук намери другаря си, който подслушваше разговора им. Без да обръща внимание на шегите на другарите си, той извади от чантата си парите и й ги занесе.

— Моля, моля, не ми благодарете. Аз трябва да ви благодаря.

Нехлюдов с удоволствие си спомни сега всичко това; с удоволствие си спомни как той едва не бе се скарал с офицера, който искаше да направи от това лоша шега, как друг другар го подкрепи и как поради това се сближи още повече с него и как беше щастлив и весел през целия лов, и как му беше хубаво, когато се връщаха през нощта обратно на железопътната станция. Върволицата от шейни се движеше на двойки и една след друга, в тръс и без шум по тесния път, през гори, понякога високи, понякога ниски, с елички, целите отрупани със снежни питки. В тъмнината блясваше червено пламъче, някой запушваше ароматна цигара. Осип, водачът, притичва от шейна до шейна, до колене в сняг, и притъкмява туй-онуй, като разказва за северните елени, които сега газят в дълбоките снегове и гризат кората на трепетликите, и за мечките, които лежат сега в дълбоките си дупки и сумтят през пролуките с топлия си дъх.

Нехлюдов си спомни всичко това и най-вече щастливото чувство от съзнанието за своето здраве, сила и безгрижие. Гърдите издигат полушубката, дишат студения въздух, върху лицето се сипе сняг от докосваните с дъгите клончета, тялото е топло, лицето е свежо, а в душата — нито грижи, нито укори, нито страхове, нито желания. Колко хубаво беше! А сега! Боже мой, колко мъчително и тежко беше всичко това!…

Очевидно Вера Ефремовна беше революционерка и сега лежеше в затвора заради революционната си дейност. Трябваше да я види особено заради това, че тя обещаваше да го посъветва как да подобри положение го на Маслова.