Лев Толстой
Възкресение (47)

XLVII

Нехлюдов вече отдавна чакаше в преддверието.

Пристигнал в затвора, той позвъни на входната врата и подаде на дежурния надзирател разрешението от прокурора.

— Кой ви трябва?

— Искам да видя затворничката Маслова.

— Сега не може: директорът е зает.

— В канцеларията ли е? — попита Нехлюдов.

— Не, тук е, в стаята за свиждане — отвърна смутено, както се стори на Нехлюдов, надзирателят.

— Нима днес приемат?

— Не, по друга особена работа — каза той.

— Но как мога да го видя?

— Като излезе, ще му кажете. Почакайте.

В това време от страничната врата излезе един фелдфебел с бляскави галони и със сияещо лъснало лице, с пожълтели от тютюнев дим мустаци и се обърна строго към надзирателя:

— Защо сте пуснали тук външни хора?… В канцеларията…

— Казаха ми, че директорът е тук — каза Нехлюдов, учуден от безпокойството, което се чувствуваше у фелдфебела.

В това време вътрешната врата се отвори и излезе потният, разгорещен Петров.

— Ще ме помни — обърна се той към фелдфебела.

Фелдфебелът посочи с очи към Нехлюдов и Петров млъкна, намръщи се и мина през задната врата.

„Кой ще го помни? Защо всички са тъй смутени? Защо фелдфебелът му направи някакъв знак?“ — мислеше Нехлюдов.

— Не може тук да се чака, заповядайте в канцеларията — отново се обърна фелдфебелът към Нехлюдов и Нехлюдов вече се готвеше да излезе, когато от задната врата се показа директорът, още по-смутен от подчинените си. Той въздишаше непрестанно. Съзрял Нехлюдов, той се обърна към надзирателя.

— Федотов, Маслова от пета женска в канцеларията — каза той. — Заповядайте — обърна се той към Нехлюдов.

Те минаха по една стръмна стълба в малка стаичка с един прозорец, писмена маса и няколко стола. Директорът седна.

— Тежки, тежки задължения — каза той на Нехлюдов и извади дебела цигара.

— Уморен сте, изглежда — каза Нехлюдов.

— Уморен изобщо от службата — много тежки задължения. Искаш да облекчиш някому съдбата, а излиза по-лошо; само едно мисля — как да се махна; тежки, тежки задължения.

Нехлюдов не знаеше в какво специално се състои тежестта за директора, но виждаше днес у него някакво особено — тъжно и безнадеждно — настроение, което будеше жалост.

— Да, сигурно са много тежки — каза той. — Но защо изпълнявате тази длъжност?

— Нямам средства, семейство…

— Но щом ви тежи…

— И все пак ще ви кажа, че според силите си принасям полза, все пак смекчавам, което мога. Друг на мое място съвсем не би постъпвал така. Че лесно ли е това; две хиляди души и повече, и то какви! Трябва да знаеш как да се държиш. И те са хора, жалиш ги. А и да ги отпускаш, не бива.

Директорът почна да разказва за един скорошен случай на сбиване между затворници, завършил с убийство.

Разказът му бе прекъснат от влизането на Маслова, която вървеше подир надзирателя.

Нехлюдов я видя на вратата, когато тя още не беше видяла директора. Лицето й беше червено. Тя вървеше смело след надзирателя и непрестанно се усмихваше, като клатеше глава. Като видя директора, погледна го с изплашено лице, но веднага се съвзе и дръзко и весело се обърна към Нехлюдов.

— Здравейте — каза тя напевно и усмихнато и силно, не като миналия път, му разтърси ръката.

— Донесох ви молбата за подпис — каза Нехлюдов, малко учуден от дръзкия вид, с който тя го посрещна днес. — Адвокатът написа молбата, трябва да се подпише и ще я пратим в Петербург.

— Защо не, мога да подпиша. Всичко може — каза тя, като примижаваше с едното око и се усмихваше.

Нехлюдов извади от джоба си сгънатия лист и се приближи до масата.

— Може ли да подпише тук? — попита Нехлюдов директора.

— Ела тук, седни, — каза директорът, — ето ти и перо. Грамотна ли си?

— Някога знаех — каза тя и като се усмихваше, оправи полата и ръкава на блузата си и седна до масата, взе неловко перото с малката си енергична ръка, засмя се и се обърна и погледна Нехлюдов.

Той й посочи къде и какво да напише.

Като потапяше грижливо и изтърсваше перото, тя написа името си.

— Само това ли? — попита тя, като гледаше ту Нехлюдов, ту директора и слагаше перото ту на мастилницата, ту върху хартията.

— Искам да ви кажа още нещо — каза Нехлюдов, взел перото от ръката й.

— Защо не, кажете — продума тя и изведнъж, като че се замисли за нещо или й се приспа — стана сериозна.

Директорът стана и излезе и Нехлюдов остана с нея насаме.