Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion(2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki(2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. —Добавяне

XLVII

Нехлюдов вече отдавна чакаше в преддверието.

Пристигнал в затвора, той позвъни на входната врата и подаде на дежурния надзирател разрешението от прокурора.

— Кой ви трябва?

— Искам да видя затворничката Маслова.

— Сега не може: директорът е зает.

— В канцеларията ли е? — попита Нехлюдов.

— Не, тук е, в стаята за свиждане — отвърна смутено, както се стори на Нехлюдов, надзирателят.

— Нима днес приемат?

— Не, по друга особена работа — каза той.

— Но как мога да го видя?

— Като излезе, ще му кажете. Почакайте.

В това време от страничната врата излезе един фелдфебел с бляскави галони и със сияещо лъснало лице, с пожълтели от тютюнев дим мустаци и се обърна строго към надзирателя:

— Защо сте пуснали тук външни хора?… В канцеларията…

— Казаха ми, че директорът е тук — каза Нехлюдов, учуден от безпокойството, което се чувствуваше у фелдфебела.

В това време вътрешната врата се отвори и излезе потният, разгорещен Петров.

— Ще ме помни — обърна се той към фелдфебела.

Фелдфебелът посочи с очи към Нехлюдов и Петров млъкна, намръщи се и мина през задната врата.

„Кой ще го помни? Защо всички са тъй смутени? Защо фелдфебелът му направи някакъв знак?“ — мислеше Нехлюдов.

— Не може тук да се чака, заповядайте в канцеларията — отново се обърна фелдфебелът към Нехлюдов и Нехлюдов вече се готвеше да излезе, когато от задната врата се показа директорът, още по-смутен от подчинените си. Той въздишаше непрестанно. Съзрял Нехлюдов, той се обърна към надзирателя.

— Федотов, Маслова от пета женска в канцеларията — каза той. — Заповядайте — обърна се той към Нехлюдов.

Те минаха по една стръмна стълба в малка стаичка с един прозорец, писмена маса и няколко стола. Директорът седна.

— Тежки, тежки задължения — каза той на Нехлюдов и извади дебела цигара.

— Уморен сте, изглежда — каза Нехлюдов.

— Уморен изобщо от службата — много тежки задължения. Искаш да облекчиш някому съдбата, а излиза по-лошо; само едно мисля — как да се махна; тежки, тежки задължения.

Нехлюдов не знаеше в какво специално се състои тежестта за директора, но виждаше днес у него някакво особено — тъжно и безнадеждно — настроение, което будеше жалост.

— Да, сигурно са много тежки — каза той. — Но защо изпълнявате тази длъжност?

— Нямам средства, семейство…

— Но щом ви тежи…

— И все пак ще ви кажа, че според силите си принасям полза, все пак смекчавам, което мога. Друг на мое място съвсем не би постъпвал така. Че лесно ли е това; две хиляди души и повече, и то какви! Трябва да знаеш как да се държиш. И те са хора, жалиш ги. А и да ги отпускаш, не бива.

Директорът почна да разказва за един скорошен случай на сбиване между затворници, завършил с убийство.

Разказът му бе прекъснат от влизането на Маслова, която вървеше подир надзирателя.

Нехлюдов я видя на вратата, когато тя още не беше видяла директора. Лицето й беше червено. Тя вървеше смело след надзирателя и непрестанно се усмихваше, като клатеше глава. Като видя директора, погледна го с изплашено лице, но веднага се съвзе и дръзко и весело се обърна към Нехлюдов.

— Здравейте — каза тя напевно и усмихнато и силно, не като миналия път, му разтърси ръката.

— Донесох ви молбата за подпис — каза Нехлюдов, малко учуден от дръзкия вид, с който тя го посрещна днес. — Адвокатът написа молбата, трябва да се подпише и ще я пратим в Петербург.

— Защо не, мога да подпиша. Всичко може — каза тя, като примижаваше с едното око и се усмихваше.

Нехлюдов извади от джоба си сгънатия лист и се приближи до масата.

— Може ли да подпише тук? — попита Нехлюдов директора.

— Ела тук, седни, — каза директорът, — ето ти и перо. Грамотна ли си?

— Някога знаех — каза тя и като се усмихваше, оправи полата и ръкава на блузата си и седна до масата, взе неловко перото с малката си енергична ръка, засмя се и се обърна и погледна Нехлюдов.

Той й посочи къде и какво да напише.

Като потапяше грижливо и изтърсваше перото, тя написа името си.

— Само това ли? — попита тя, като гледаше ту Нехлюдов, ту директора и слагаше перото ту на мастилницата, ту върху хартията.

— Искам да ви кажа още нещо — каза Нехлюдов, взел перото от ръката й.

— Защо не, кажете — продума тя и изведнъж, като че се замисли за нещо или й се приспа — стана сериозна.

Директорът стана и излезе и Нехлюдов остана с нея насаме.