Лев Толстой
Възкресение (46)

XLVI

В определеното време в коридорите на затвора изсвириха свирките на надзирателите; железните катинари издрънчаха, вратите на коридорите и килиите се отвориха, зашляпаха боси крака и плъстенки, по коридорите минаха затворниците-нужникари, които изнасяха кофите с изпражненията, и изпълниха въздуха с отвратителна воня; затворниците и затворничките се измиха, облякоха и излязоха на коридорите за проверка, а след проверката отидоха за гореща вода за чая.

По време на чая из всички килии на затвора се говореше оживено за двамата затворници, които трябваше да бъдат наказани този ден с пръчки. Единият от тия затворници беше търговският служащ Василиев, грамотен млад човек, който беше убил любовницата си в припадък на ревност. Другарите му по килия го обичаха заради веселия му характер, заради щедростта му и заради твърдостта му в отношенията с началството. Той знаеше законите и държеше да се изпълняват. Затова началството не го обичаше. Преди три седмици надзирателят беше ударил един нужникар, задето залял новия му мундир с чорба. Василиев се бе застъпил за нужникаря, казвайки, че няма закон да се бият затворници. „Ще ти дам аз един закон!“ — казал надзирателят и изпсувал Василиев. Василиев отговорил със същото. Надзирателят искал да го удари, но Василиев му хванал ръцете, държал го така около три минути, обърнал го и го изблъскал от вратата. Надзирателят се оплакал и директорът заповядал да затворят Василиев в карцер.

Карцерите бяха редица тъмни килери, които се затваряха отвън с мандало. В тъмния, студен карцер нямаше нито легло, нито маса, нито стол, тъй че затвореният седеше или лежеше на мръсния под, дето през него и върху него скачаха плъхове, които в карцера бяха твърде много и бяха тъй дръзки, че в тъмното не можеше да си запазиш хляба. Те изяждаха хляба от ръцете на затворените и нападаха дори самите затворени, ако те престанеха да се движат. Василиев заяви, че няма да иде в карцера, тъй като не е виновен. Поведоха го насила. Той почна да се дърпа и двама затворници му помогнаха да се изтръгне от надзирателите. Надзирателите се събраха, а между тях беше прочутият със силата си Петров. Затворниците бяха смазани от бой и натикани в карцера. На губернатора веднага беше донесено, че е станало нещо като бунт. Получи се писмо, с което се предписваше да се ударят на двамата главни виновници — на Василиев и на скитника Непомнещи — по тридесет пръчки.

Наказанието трябваше да се извърши в женската стая за свиждане.

Всичко това беше известно от вечерта на всички в затвора и из килиите се говореше оживено за предстоящото наказание.

Корабльова, Хубавелка, Федося и Маслова седяха в своя ъгъл и целите зачервени и оживени, пийнали вече водка, каквато сега постоянно се намираше у Маслова и с която тя щедро гощаваше другарките си, бяха седнали да пият чай и говореха за същото.

— Мигар е буйствувал човекът — казваше Корабльова за Василиев, като отхапваше с всичките си останали здрави зъби малки парченца захар. — Просто се е застъпил за другаря си. Защото сега не може да бият.

— Момчето било добро, казват — прибави гологлавата Федося с дългите коси, която беше седнала на един пън срещу нара, където беше чайникът.

— Да беше му казала за това, Михайловна — обърна се кантонерката към Маслова, като под „му“ разбираше Нехлюдов.

— Ще му кажа. Той зарад мен всичко ще направи — отвърна Маслова, като се усмихна и тръсна глава.

— Ама той кой знае кога ще дойде, а казват, че вече пратили да ги изведат — каза Федося. — Болки са това! — прибави тя, като въздъхна.

— Един път видях как биха в общинското управление един селянин. Свекър ми ме беше пратил при кмета, отидох аз, пък той, да видите… — започна кантонерката дълга история.

Разказът на кантонерката беше прекъснат от шум на гласове и стъпки в горния коридор.

Жените млъкнаха и се ослушаха.

— Помъкнаха го, дяволите проклети! — каза Хубавелка. — Сега ще го пребият. Страшно му се канят надзирателите, защото хич не ги бръсне.

Горе всичко утихна и кантонерката довърши своя разказ как тя тогава се изплашила в общинското управление, когато били мужика там, в бараката, и как щяла да й изскочи цялата вътрешност. Хубавелка пък разказа как били Шчеглов с камшици, а той не гъкнал дори. После Федося дигна чая и Корабльова и кантонерката се заеха с шиене, а Маслова седна на нара и обгърна колене, измъчена от скука. Тя се готвеше да легне да спи, когато надзирателката я извика в канцеларията за среща с посетител.

— Безпременно му кажи за нас — говореше й баба Меншова, докато Маслова оправяше забрадката си пред огледалото с полупрояден живак, — не сме ги ние запалили, а той сам, злодеецът, и работникът е видял — той няма да си почерня душата. Кажи му да извика Митрий. Митрий ще му изложи всичкото кат на длан. А то това на какво прилича — затвориха ни под ключ, без да сме имали хабер от нищо, а той царува, злодеецът, с чуждата жена и си седи в кръчмата.

— Не е право — потвърди Корабльовица.

— Ще му кажа, непременно ще му кажа — отвърна Маслова. — Я да си пийна още веднъж за кураж — прибави тя, като смигна.

Корабльовица й наля половин чашка. Маслова я изпи, изтри устни и в най-весело настроение, като повтаряше: „За кураж“, поклащаше глава и се усмихваше, тръгна след надзирателката по коридора.