Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion(2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki(2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. —Добавяне

XLI

Нехлюдов излезе рано от къщи. Из улицата вървеше селянин и викаше със странен глас:

— Мляко, мляко, мляко!

Вечерта беше валял първият топъл пролетен дъжд. Навсякъде, където нямаше калдъръм, тревата бе се раззеленила изведнъж; брезите в градините се бяха покрили със зелен пух, смрадликата и тополите разлистваха дългите си, ароматни листа, а в къщите и магазините сваляха вътрешните прозорци и бършеха рамките им. На битпазар, откъдето Нехлюдов трябваше да мине, около дългата редица бараки гъмжеше гъста тълпа народ и окъсани хора ходеха с ботуши под мишница и с прехвърлен през рамо гладени панталони и жилетки.

Излезли от своите фабрики, около кръчмите се трупаха мъже в чисти подевки и лъснати ботуши и жени с ярки копринени кърпи на главите и палта с мъниста. Стражарите с жълти шнурове на кобурите стояха на местата си в очакване на безредици, които щяха да ги поразвлекат в мъчителната скука. По алеите на булевардите и по зелените, току-що цъфнали лехи тичаха и играеха деца и кучета, а веселите бавачки, насядали по скамейките, разговаряха помежду си.

По улиците, хладни и влажни от лявата страна, която още беше в сянка, и изсъхнали по средата, гърмяха непрестанно по калдъръма тежки каруци, дрънкаха кабриолети, звънтеше конният трамвай. Въздухът от всички страни трептеше от разнообразния звън и тътен на камбаните, които приканваха народа на същата служба, каквато се извършваше сега в затвора. И наконтени хора на групи се отправяха към енорийските си черкви.

Коларят откара Нехлюдов не до самия затвор, а до завоя, който водеше към затвора.

Неколцината мъже и жени, повечето с бохчи, стояха тук, на този ъгъл, на стотина крачки от затвора. Вдясно имаше няколко ниски дървени постройки, вляво — двуетажна къща с някаква табела. Отпред се издигаше самото огромно каменно здание на затвора, но до него не допущаха посетителите. Часовоят ходеше с пушка назад-напред, като викаше строго по тия, които искаха да се промъкнат край него.

Пред вратичката на дървеното здание, отдясно срещу часовоя, седеше на пейка надзирател в мундир с галони, с бележник в ръка. Посетителите пристъпваха към него и казваха имената на ония, които искаха да видят, и той записваше. Нехлюдов също се приближи и каза името на Катерина Маслова. Надзирателят с галоните записа.

— Защо още не пущат? — попита Нехлюдов.

— Има черковна служба. Щом свърши службата, ще почнат да пущат.

Нехлюдов мина в групата на чакащите. От тълпата се отдели човек с окъсани дрехи и смачкана шапка, в лапатари на бос крак и с червени бразди по лицето и се упъти към затвора.

— Ти къде си тръгнал?! — извика му войникът с пушката.

— А ти какво ревеш? — без да се смути ни най-малко от виковете на часовоя, отвърна дрипавият и се върна назад. — Щом не пущаш, ще чакам. А той се разревал като някой генерални.

В тълпата се засмяха одобрително. Повечето от посетителите бяха лошо облечени, дори дрипави, но имаше и с приличен външен вид мъже и жени. До Нехлюдов стоеше добре облечен, пълен, червендалест човек с бръснато лице и с вързопче в ръка — навярно долни дрехи. Нехлюдов го попита дали за пръв път идва тук. Човекът с вързопчето отвърна, че идвал всяка неделя, и те се заприказваха. Той бил банков портиер; идвал да навести брат си, обвинен във фалшификация. Този добродушен човек разказа на Нехлюдов цялата си история и се готвеше да разпита и него, когато вниманието им привлякоха пристигналите с един кабриолет на гумени колелета, в който беше впрегнат голям породист вран кон, студент и дама, забулена с воал. Студентът носеше в ръце голям вързоп. Той се приближи до Нехлюдов и го попита може ли и какво да направи, за да предаде милостинята — гевреците, които е донесъл.

— По желанието на годеницата ми. Тази е годеницата ми, родителите й ни посъветваха да дарим затворниците.

— Аз самият идвам за пръв път и не знам, но мисля, че трябва да попитате ей тоя човек — каза Нехлюдов, като посочи надзирателя с галоните, седнал отдясно с бележника.

Докато Нехлюдов разговаряше със студента, голямата желязна врата на затвора с прозорче по средата се отвори и оттам излезе офицер в мундир с друг надзирател и надзирателят с бележника обяви, че пущането на посетителите започва. Часовоят се отдръпна и всички посетители се спуснаха към вратата на затвора с бързи крачки, а някои дори и тичешком, сякаш се страхуваха да не закъснеят. На вратата стоеше един надзирател, който броеше минаващите покрай него посетители, като произнасяше високо: „Шестнадесет, седемнадесет“ и тъй нататък. Вътре в зданието друг надзирател също броеше минаващите през следващата врата, като докосваше с ръка всекиго, за да може, като се провери сметката при излизането, да не остане нито един посетител в затвора и да не излезе нито един затворник. Този брояч, без да гледа кого пропуща, тупна с ръка Нехлюдов по гърба и това докосване на ръката на надзирателя в първия миг обиди Нехлюдов, но той веднага си спомни защо е дошъл тук и му стана съвестно за това чувство на неудоволствие и обида.

Първото помещение зад вратата беше голяма стая със сводове и железни решетки на малките прозорци. В тази стая, наречена „сборна“, Нехлюдов видя съвсем неочаквано в една ниша голямо разпятие.

„Защо е това?“ — помисли той, свързвайки неволно в представата си изображението на Христа с освободените, а не със затворените.

Нехлюдов вървеше с бавни крачки, като пропущаше пред себе си бързащите посетители, изпитвайки смесено чувство на ужас пред злодейците, затворени тук, жалост към невинните, които, както вчерашното момче и Катюша, трябваше да бъдат тук, и страх и умиление пред свиждането, което му предстоеше. На излизане от първата стая — вече на другия й край — надзирателят каза нещо. Но Нехлюдов, погълнат от мислите си, не обърна внимание на това и продължи нататък, накъдето вървяха повечето посетители, сиреч към мъжкото отделение, а не към женското, където отиваше.

Като пропущаше бързащите напред, той влезе последен в помещението, определено за свиждания. Първото нещо, което го порази, когато отвори вратата и влезе в това помещение, беше оглушителният, слят в един общ тътен шум от стотина гласове. Едва когато се приближи до хората, залепили се като мухи на захар до мрежата, която разделяше стаята на две, Нехлюдов разбра каква е работата. Стаята с прозорци на задната стена беше разделена на две не от една, а от две телени мрежи, спуснати от тавана до земята. Между мрежите ходеха надзирателите. Оттатък мрежите бяха затворниците, на отсамната страна — посетителите. Между едните и другите имаше две мрежи и около три аршина разстояние, тъй че беше невъзможно не само да предадеш нещо, но и да разпознаеш лицето отсреща, особено ако си късоглед. Мъчно беше и да се говори, човек трябваше да крещи с всички сили, за да го чуят. От двете страни имаше притиснати към мрежите лица — жени, мъже, бащи, майки, деца, които се мъчеха да се видят по-добре и да си кажат каквото искат. Но тъй като всеки се стараеше да говори така, че събеседникът му да го чуе, а и съседите искаха същото и гласовете им си пречеха един друг, всеки се мъчеше да надвика другия. От това се получаваше оня тътен, прекъсван от викове, който порази Нехлюдов още щом влезе в стаята. Нямаше никаква възможност да се разбере това, което се говореше. Само по лицата можеше да се съди какво се говори и какви отношения съществуват между говорещите. Най-близо до Нехлюдов стоеше бабичка със забрадка, която се беше прилепила до мрежата и с разтреперана брадичка викаше нещо на бледен млад човек с наполовин обръсната глава. Затворникът, вдигнал вежди и смръщил чело, внимателно я слушаше. До бабата стоеше млад човек в подевка, който, сложил ръце до ушите си, слушаше с поклащане на главата какво му говори приличен на него затворник с измъчено лице и побеляваща брада. По-нататък стоеше някакъв дрипльо и нещо крещеше и се смееше, като махаше с ръка. А до него седеше на пода жена с детенце с хубав вълнен шал и ридаеше, очевидно виждайки за пръв път оня побелял човек, който беше от другата страна, в затворническа куртка, с бръсната глава и във вериги. Над тая жена вратарят, с когото беше говорил Нехлюдов, викаше нещо с всички сили на един олисял затворник с бляскави очи от отсрещната страна. Когато Нехлюдов разбра, че ще трябва да говори при тези условия, в него се надигна чувство на възмущение против хората, които са могли да създадат това и да го поддържат. Беше му чудно, че такова ужасно положение, че такова издевателство над чувствата на хората не оскърбяваше никого. И войниците, и директорът, и посетителите, и затворниците правеха всичко това така, сякаш признаваха, че именно така трябва да бъде.

Нехлюдов прекара в тази стая около пет минути с някакво странно чувство на мъка, съзнание за безсилието си и несъгласие с целия свят; обзе го нравствено чувство на гадене, прилично на морска болест.