Лев Толстой
Възкресение (40)

XL

И никому от присъствуващите, като се почне от свещеника и директора и се свърши с Маслова, не идваше на ум, че същият този Исус, чието име свещеникът повтаряше с крясък безброй пъти, като го възхваляваше с най-чудновати думи, бе забранил именно това, което ставаше тук: забранил бе не самото безсмислено многоглаголствуване и кощунствено лаене на свещениците-учители над хляба и виното, но и най-категорично бе забранил на едни хора да наричат учители други хора, забранил бе молитвите в храмовете и бе заповядал всеки да се моли в уединение, забранил бе самите храмове, казвайки, че е дошъл да ги разруши и че трябва да се молим не в храмове, а в духа и истината; и главно — забранил бе не само да съдим хората и да ги пращаме на заточение, да ги мъчим, позорим, наказваме със смърт, както правеха тук, забранил бе и всяко насилие над хората, като е казал, че е дошъл да пусне затворените на свобода.

Никому от присъствуващите не идваше на ум, че всичко, което ставаше тук, беше най-голямото кощунство и подигравка със същия оня Христос, в името на когото се вършеше всичко това. Никому не идваше на ум, че позлатеният кръст с емайлирани медальончета по краищата, който свещеникът изнесе и подлагаше на хората да го целуват, не беше нищо друго, освен изображение на бесилката, на която бе умъртвен Христос, именно задето бе забранил всичко, което се вършеше тук сега в негово име. Никому не идваше на ум, че тия свещеници, които си въобразяват, че вкусват от тялото и отпиват кръвта Христова във вид на хляб и вино, наистина ядат тялото му и пият кръвта му, но не в парчетата хляб и във виното, а с това, че не само съблазняват тези „малых сих“, с които Христос се отъждествяваше, но ги и лишават от най-голямото благо и ги подлагат на най-жестоки мъчения, като скриват от хората онова възвестяване на благото, което той им бе донесъл.

Свещеникът вършеше със спокойна съвест всичко, което вършеше, защото от детинство е бил възпитаван, че именно тази е едничката истинска вяра, в която са вярвали всички живели някога свети хора и сега вярва духовното и светското началство. Той вярваше не в това, че хлябът става тяло, че е полезно за душата да се произнасят много думи или че наистина е изял късче от бога — в това не можеше да се вярва, — а вярваше в това, че трябва да вярва в тази вяра. Утвърждаваше го в тази вяра най-вече това, че от изпълняването требите на тази вяра той вече осемнадесет години получаваше доходи, с които издържаше семейството си, сина в гимназията, дъщерята в духовното училище. Също тъй вярваше и псалтът, и дори още по-силно от свещеника, защото той съвсем беше забравил същността на догмите на тази вяра, а знаеше само, че за причестяване, за помен, за часослов, за прост молебен и за молебен с акатист, за всичко си има определена такса, която истинските християни плащат с готовност, и затова викаше своите: „Помилос, помилос“, и пееше, и четеше, както се полагаше, със същата спокойна увереност в необходимостта от всичко това, с каквато хората продават дърва, брашно, картофи. Директорът пък на затвора и надзирателите, макар че не знаеха и никога не бяха вниквали в догмите на тази вяра и какво означава това, което се вършеше в черквата, вярваха, че непременно трябва да се вярва в тази вяра, защото висшето началство и сам царят вярва в нея. Освен това, макар и смътно (те съвсем не биха могли да обяснят как става това), те чувствуваха, че тази вяра оправдава жестоката им служба. Ако не беше тази вяра, за тях би било не само по-трудно, но може би и невъзможно да полагат всички усилия, за да мъчат хората, както правеха сега с напълно спокойна съвест. Директорът беше такъв добродушен човек, че не би могъл да живее така, ако не намираше опора в тази вяра. И затова той стоеше неподвижно, прав, усърдно се молеше и кръстеше и се мъчеше да се трогне, когато пееха „Иже херувими“, а когато почнаха да причестяват децата, излезе напред и собственоръчно вдигна момчето, което причестяваха, и го подържа.

Повечето от затворниците пък, с изключение на някои от тях, които ясно виждаха всичката лъжа, която се вършеше над хората чрез тази вяра, и се надсмиваха в душата си, вярваха, че в тия позлатени икони, свещи, чаши, филони, кръстове, повторения на непонятни думи „Иисусе сладчайший“ и „помилос“ се крие тайнствена сила, чрез която могат да се придобият големи удобства в този и в бъдещия живот. Макар повечето от тях, направили няколко опита да придобият удобства в тоя живот чрез молитви, молебени и свещи, да не ги бяха получили — молитвите им останаха неизпълнени, — всеки беше твърдо убеден, че тази несполука е случайна и че това учреждение, одобрявано от учени хора и митрополити, е все пак много важно учреждение, което е необходимо ако не за този, поне за бъдещия живот.

Така вярваше и Маслова. Като другите и тя изпитваше през време на богослужението смесено чувство на благоговение и скука. Отначало тя стоеше сред тълпата зад преградката и не можеше да вижда никого освен другарките си; когато тия, които се причестяваха, излязоха напред, и тя пристъпи заедно с Федося и видя директора, а зад директора и надзирателите — един селянин със светлобяла брадичка и руси коси — мъжа на Федося, който беше впил очи в жена си. Маслова го разглеждаше през всичкото време на акатиста, шепнеше си с Федося и се кръстеше, и се кланяше само когато всички правеха това.