Лев Толстой
Възкресение (4)

IV

Като изпи кафето си, Нехлюдов мина в кабинета си да разбере от призовката в колко часа трябва да бъде в съда и да напише отговор до княжнята. За кабинета се минаваше през ателието. В ателието имаше триножник с обърната надолу започната картина и накачени етюди. Тая картина, над която той се блъска две години, етюдите и цялото ателие му напомниха изпитваното с особена сила в последно време чувство на безсилие да напредне в живописта. Той си обясняваше това чувство с прекалено развитото си естетическо чувство, но все пак съзнанието за това беше твърде неприятно.

Преди седем години той напусна службата, решил, че има призвание към живописта, и от висотата на художествената дейност започна да гледа малко презрително на всяка друга дейност. Сега излизаше, че не е имал такова право. Ето защо всеки спомен за това му беше неприятен. Той погледна с тежко чувство всички тия разкошни приспособления на ателието и влезе в кабинета в лошо разположение на духа. Кабинетът беше твърде голяма, висока стая с всевъзможни украшения, приспособления и удобства.

Нехлюдов намери веднага в чекмеджето на огромната писмена маса в отделението срочни призовката, където бе отбелязано, че трябва да бъде в съда в единадесет, и седна да напише бележка до княжнята, че благодари за поканата и ще се постарае да отиде за обяд. Но като написа бележката, той я скъса: беше твърде интимна, написа друга — излезе студена, почти обидна. Скъса и нея и натисна копчето на стената. Влезе възрастен лакей в сива хасена престилка, с мрачно лице, бръснат, с бакембарди^[1].

— Моля, пратете за кола.

— Слушам.

— И кажете — вън чакат от Корчагини, — че благодаря, ще гледам да отида.

— Слушам.

„Не е учтиво, но не мога да пиша. Все едно, ще се видя с нея днес“ — помисли Нехлюдов и отиде да се облича.

Когато, вече облечен, излезе на входа, вън го чакаше познатият кочияш с кола на гумени колелета.

— Пък вчера вие тъкмо сте излезли от княз Корчагин — каза кочияшът, като полуобърна здравата си, загоряла шия, стегната в бялата яка на ризата — и аз дойдох, а вратарят ми казва: „Току-що негово благородие излезе.“

„И файтонджиите знаят за отношенията ми с Корчагини“ — помисли си Нехлюдов и нерешеният въпрос, който го занимаваше постоянно в последно време: трябва ли, или не трябва да се ожени за Корчагина — застана пред него и като повечето въпроси, които се изпречваха в това време пред него, не можеше да бъде решен нито в положителен, нито в отрицателен смисъл.

В полза на женитбата изобщо беше, първо, това, че женитбата, освен удоволствията на домашното огнище, като премахва нередовния полов живот, даваше възможност за нравствен живот, второ, и главно, Нехлюдов се надяваше, че семейството и децата ще дадат смисъл на сегашния му безсъдържателен живот. Това беше в полза на женитбата изобщо. Против женитбата въобще пък беше, първо, общият за всички немлади ергени страх, че ще загубят свободата си, и, второ, несъзнателният страх пред това тайнствено същество жената.

По-специално в полза на брака именно с Миси (Корчагина се казваше Мария и както във всички семейства в известен кръг й бяха измислили прякор) беше, първо, това, че тя беше от род, и по всичко, от облеклото до начина, по който говореше, ходеше и се смееше, се отделяше от обикновените хора не с нещо изключително, но с „порядъчност“ — той не знаеше как другояче да назове това качество и го ценеше твърде високо; второ, още и това, че тя го поставяше по-горе от другите хора, ще рече, по неговите понятия — разбираше го. И това разбиране, тоест признаване на високите му качества, говореше на Нехлюдов за ума и правилността на нейните разсъждения. По-специално пък против женитбата с Миси беше, първо, че може би имаше вероятност да се намери девойка с още по-големи достойнства и затова още по-достойна за него и, второ, че тя беше на двадесет и седем години и поради туй сигурно е имала предишни увлечения — а тази мисъл беше мъчителна за Нехлюдов. Гордостта му не се помиряваше с това, че тя, дори в миналото си, е могла да обича не него. Разбира се, не е могла да знае, че ще го срещне, но само мисълта за това, че е могла да обича някого по-рано, го оскърбяваше.

Тъй че доводи имаше колкото за, толкова и против; поне по сила тия доводи бяха равни и Нехлюдов, иронизирайки сам себе си, се наричаше Буриданово магаре. И все пак си оставаше такова, без да знае към кое от двете снопчета да посегне.

„Впрочем преди да получа отговор от Маря Василевна (жената на дворянския предводител), преди да скъсам напълно с нея, не мога да предприема нищо“ — каза си той.

И съзнанието, че може и трябва да забави решението си, му беше приятно.

„Впрочем всичко това ще обмисля после“ — каза си той, когато колата вече съвсем безшумно спря на асфалтовата площадка пред съда.

„Сега трябва да изпълня добросъвестно обществената си длъжност, както винаги правя и смятам, че трябва да правя. Пък и това често пъти бива интересно“ — каза си той и влезе покрай портиера в предверието на съда.