Лев Толстой
Възкресение (39)

XXXIX

Богослужението започна.

Богослужението се състоеше в това, че свещеникът, облечен в особена, чудновата и твърде неудобна брокатена дреха, нарязваше и нареждаше на табличка парченца хляб и после ги слагаше в чаша вино, като произнасяше при това разни имена и молитви. През това време псалтът непрестанно четеше, а след това, редувайки се с арестантския хор, започна да пее разни славянски, сами по себе си малко понятни и още по-малко понятни от бързото четене и пеене молитви. Съдържанието на молитвите се състоеше предимно от пожелания за благоденствие на господаря-император и на семейството му. За това се произнасяха молитви много пъти, заедно с другите молитви и отделно, на колене. Освен това псалтът прочете няколко стиха от Деянията на апостолите с такъв странен, напрегнат глас, че нищо не можеше да се разбере, а свещеникът прочете твърде разбрано едно място от Евангелието на Марко, в което се говореше как Христос, като възкръснал, преди да излети на небето и да седне от дясната страна на отца си, се явил първо на Мария Магдалена, от която изгонил седемте бесове, а после на единайсетте ученици, и как им заповядал да проповядват евангелието на всичката твар, като им съобщил, че този, който не повярва, ще загине, а който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, и освен това ще изгонва бесове, ще лекува хората от болести само като сложи ръцете си върху тях, ще говори нови езици, ще държи в ръцете си змии и ако изпие отрова, няма да умре, а ще остане жив.

Същността на богослужението се състоеше в това, че както се предполагаше, нарязаните от свещеника и сложени във вино парченца при известни манипулации и молитви се превръщат в тяло и кръв на бога. Тия манипулации се състояха в това, че въпреки неудобната брокатна торба, в която беше облечен, свещеникът издигаше равномерно двете си ръце нагоре и ги държеше така, после падаше на колене и целуваше масата, и всичко, което беше върху нея. А най-главното действие беше, когато свещеникът, хванал с две ръце салфетката, равномерно и плавно я размахваше над чинийката и златната чаша. Предполагаше се, че в същото това време хлябът и виното се превръщаха в тяло и кръв, ето защо това място на богослужението беше придружено с особена тържественост.

„Изрядно о пресвятей, пречистой и преблагословенней Богородице“ — високо закрещя след това свещеникът иззад преградката и хорът запя тържествено, че е много хубаво да се прославя родилата Христа без нарушение на девството си девица Мария, удостоена за това с по-голяма чест, отколкото някакви си херувими, и с по-голяма слава, отколкото някакви си серафими. След това се смяташе, че превръщението е станало, свещеникът сне салфетката от табличката, разряза средното парче на четири и го сложи първо във виното, а после в устата си. Това значеше, че той е изял парченце от тялото на бога и е изпил глътка от кръвта му. След това свещеникът дръпна завеската, отвори средната врата и като взе в ръце позлатения бокал, излезе с него пред вратата и покани желаещите също да вземат от тялото и кръвта на бога, намиращи се в бокала.

Желаещи се оказаха няколко деца.

Като питаше предварително децата за имената им, свещеникът гребваше внимателно с лъжичката в бокала, пъхваше дълбоко в устата на всяко дете поред по късче хляб, натопен във вино, а псалтът изтриваше веднага устата на децата, като пееше с весел глас, че децата вкусват от тялото на бога и отпиват от неговата кръв. След това свещеникът внесе бокала зад преградката, допи всичката намираща се в него кръв и изяде всички парчета от тялото на бога, после грижливо облиза мустаци, избърса устните си и бокала и в най-весело разположение на духа, скърцайки с тънките подметки на телешките си ботуши, с бодри крачки излезе иззад преградката.

С това се свърши главното християнско богослужение. Но свещеникът, за да утеши нещастните затворници, прибави към обикновената служба нещо по-особено. Особеното в тая служба се състоеше в това, че свещеникът, застанал пред предполагаемото изковано, позлатено, осветено от десетки восъчни свещи изображение (с черно лице и черни ръце) на същия оня бог, от когото той яде, започна със странен и фалшив глас нещо средно между песен и говор:

— „Иисусе сладчайший, апостолов славо, Иисусе мой, похвала мучеников, владыко всесильне, Иисусе, спаси мя, Иисусе спасе мой, Иисусе мой краснейший, к тебе притекающего, спасе Иисусе, помилуй мя, молитвами рождшия тя, всех, Иисусе, святых твоих, пророк же всех, спасе мой Иисусе, и сладости райския сподоби, Иисусе человеколюбче!“

Тук той се спря, за да си поеме дъх, прекръсти се, поклони се доземи и всички направиха същото. Кланяха се директорът, надзирателите, арестантите и горе много начесто задрънчаваха вериги.

— „Ангелов творче и господи сил — продължаваше той, — Иисусе пречудний, ангелов удивление, Иисусе пресильний, прародителей избавление, Иисусе пресладкий, патриархов величание, Иисусе преславний, царей укрепление, Иисусе преблагий, пророков исполнение, Иисусе предивний, мучеников крепость, Иисусе претихий, монахов радосте, Иисусе премилостивый, пресвитеров сладость, Иисусе премилосердный, постников воздержание, Иисусе пресладостннй, преподобных радование, Иисусе пречистый, девственных целомудрие, Иисусе предвечный, грешников спасение, Иисусе, сыне божий, помилуй мя“ — стигна той най-сетне края и като повтаряше с все по-голям и по-голям писък думата „Иисусе“ и придържаше с ръка расото си с копринена подплата, отпусна се на едно коляно и се поклони доземи, а хорът запя последните думи „Иисусе, сине божий, помилуй мя“, а затворниците падаха на колене и се изправяха, като разтърсваха косите, останали на полуостриганите им глави, и дрънкаха веригите, които убиваха слабите им крака.

Така продължи твърде дълго. Отпърво имаше похвали, които свършваха с думите: „Помилуй мя“, а после следваха нови похвали, които свършваха с думите: „Алилуия.“ И затворниците се кръстеха, кланяха се, падаха на земята. Отначало затворниците се кланяха при всяка пауза, но после почнаха да се кланят през една, че и през две, и всички бяха много доволни, когато всички хваления се свършиха и свещеникът, въздъхнал с облекчение, затвори книжката и отиде зад преградката. Оставаше само последното действие, което се състоеше в това, че свещеникът взе от голямата маса сложения там позлатен кръст с емайлирани медальончета по краищата и излезе с него на средата на черквата. Отначало се приближи до свещеника и се допря до кръста директорът, после помощник-директорът, после надзирателите, после, като се блъскаха един друг и се псуваха шепнешком, почнаха да се приближават затворниците. Свещеникът, като разговаряше с директора, пъхаше кръста и ръката си в устата, а понякога и в носа на пристъпващите към него затворници, а затворниците се мъчеха да целунат и кръста, и ръката на свещеника. Тъй свърши християнското богослужение, извършено за утеха и назидание на блудните братя.