Лев Толстой
Възкресение (38)

XXXVIII

На другия ден, неделя, в 5 часа сутринта, когато в женския коридор на затвора се раздаде обикновената свирка, вече будната Корабльова събуди Маслова.

„Каторжница“ — с ужас помисли Маслова, като търкаше очи и неволно вдишваше ужасно вонящия призори въздух и искаше пак да заспи, да потъне в областта на несъзнателното, но привичният страх надви съня и тя стана, подви крака и седна, като се оглеждаше. Жените вече бяха станали, само децата още спяха. Предпазливо, да не ги събуди, кръчмарката с изпъкналите очи измъкваше изпод тях халата. Бунтовницата простираше край печката парцалите, които й служеха за пелени, а детето пищеше отчаяно в ръцете на синеоката Федося, която го люлееше и му пееше с нежния си глас. Притиснала ръце до гърдите си, с наляно с кръв лице, охтичавата кашляше и като поемаше въздух в промеждутъците, почти викаше. Събудена, червенокосата лежеше по гръб, прегънала дебелите си крака, и високо и весело разказваше съня, който беше сънувала. Бабата-подпалвачка стоеше пак пред иконата и шепнейки едни и същи думи, се кръстеше и кланяше. Дъщерята на псалта седеше неподвижно на нара и гледаше пред себе си с полусънен, тъп поглед. Хубавелка навиваше на пръст мазните си остри черни коси.

В коридора се чуха стъпки на шляпащи плъстенки, щракна ключалката и вътре влязоха двама затворници-чистачи в куртки и къси сиви панталони до над глезените; те със сериозни, сърдити лица дигнаха на кобилица вонящата кофа и я изнесоха от килията. Жените излязоха в коридора да се мият на крановете. При крановете стана спречкване между червенокосата и една жена, излязла от друга, съседна килия. Пак псувни, викове, оплаквания…

— Карцер ли искате? — закрещя надзирателят и така удари червенокосата по тлъстия гол гръб, че плясъкът отекна в целия коридор. — Повече да не съм ти чул гласа!

— Виж го ти стария как се е разлудувал! — каза червенокосата, като взе думите му за ласка.

— Хайде, по-живо! Гответе се за черква!

Маслова не беше успяла да се вчеше, когато дойде директорът със свитата си.

— Проверка! — извика надзирателят.

От другата килия излязоха още арестантки и всички застанаха в две редици надлъж по коридора, при което жените от задната редица трябваше да сложат ръце на раменете от първата редица. Преброиха всички.

След проверката дойде надзирателката и поведе арестантките на черква. Маслова и Федося бяха в средата на колоната, състояща се от повече от сто жени, излезли от всички килии. Всички бяха с бели забрадки, блузи и поли и само тук-таме между тях се виждаха жени, облечени в свои собствени цветни дрехи. Това бяха жени, които следваха заедно с децата мъжете си на заточение. Цялата стълба беше заета от това шествие. Чуваше се мекото тропане на обутите в плъстенки крака, говор, понякога смях. На завоя Маслова видя злобното лице на своя враг Бочкова, която вървеше напред, и я посочи на Федося. Щом слязоха долу, жените млъкнаха и като се кръстеха и кланяха, почнаха да минават през отворените врати на още пустата, блестяща от злато черква. Тяхното място беше вдясно и те, блъскайки и притискайки се една в друга, почнаха да се подреждат. След жените влязоха в сиви халати заточениците, задържаните и препращаните на заточение по решение на общините им, като почнаха да се тълпят вляво и в средата на черквата, кашляйки високо. А горе, при хора, вече стояха доведените по-рано — от едната страна каторжниците с наполовина избръснати глави, които издаваха присъствието си с дрънкане на веригите, а от другата — небръснати и неоковани във вериги — подследствените.

Затворническата черква беше новопостроена и украсена от един богат търговец, който похарчи за това няколко десетки хиляди рубли, и цялата блестеше в ярки бои и злато.

Известно време в черквата цареше мълчание и се чуваше само подсмърчане, кашлица, писък на пеленачета и понякога звън на вериги. Но изведнъж арестантите, застанали в средата, се отдръпнаха и притиснаха един към друг, като направиха по средата път, по който мина директорът и застана пред всички, в средата на черквата.