Лев Толстой
Възкресение (37)

XXXVII

Маслова дълго не можа да заспи тази нощ, лежеше с отворени очи, загледана във вратата, която дъщерята на псалта закриваше при шаренето си назад-напред, и слушайки сумтенето на червенокосата, мислеше.

Мислеше си тя, че за нищо на света няма да се ожени за някой каторжник в Сахалин, а ще се нареди някак другояче. С някой от началниците, с писаря, дори с надзирателя, дори с помощника му. Те си умират за това. „Само да не отслабна. Инак съм загубена.“ И тя си спомни как я гледаше защитникът, как я гледаше председателят и как я гледаха случайните и нарочно минаващи край нея хора в съда. Спомни си как при едно посещение в затвора Берта й разказа, че оня студент, когото тя обичаше, докато живееше у Китаева, идвал при тях, питал за нея и много я съжалявал. Спомни си за сбиването с червенокосата и я съжали, спомни си хлебаря, който й изпрати една кифла повече. Спомни си много неща, не си спомни само за Нехлюдов. За детинството и младостта си, особено за любовта си с Нехлюдов тя не си спомняше никога. Това беше твърде тежко. Тия спомени лежаха непокътнати, нейде дълбоко в душата й. Дори никога не сънуваше Нехлюдов. Днес в съда тя не бе го познала не толкова затова, че когато го видя за последен път, той беше военен, без брада, с малки мустачки и макар и с ниска, но гъста къдрава коса, а сега вече беше възрастен наглед човек с брада — колкото затова, че никога не мислеше за него. Тя бе погребала всички спомени за миналото си с него в оная ужасна тъмна нощ, когато той се връщаше от войската и не се отби при лелите.

До тази нощ, докогато се надяваше, че той ще се отбие, на нея не само не й беше тежко от детето, което носеше под сърцето си, но тя често учудено се умиляваше от меките му, понякога поривисти движения в себе си. Но след тая нощ всичко стана друго. И бъдещото дете стана само една пречка.

Лелите чакаха Нехлюдов, молеха го да се отбие, но той телеграфира, че не може, защото трябвало да бъде в Петербург в определен ден. Като разбра това, Катюша реши да иде на станцията, за да го види. Влакът минаваше в два часа през нощта. Катюша помогна на госпожиците да си легнат и като уговори дъщерята на готвачката Машка да отиде с нея, обу старите си обувки, забради се с кърпа, постъкми се и изтича към станцията.

Беше тъмна есенна, дъждовна, ветровита нощ. Дъждът ту почваше да шиба с топли едри капки, ту преставаше. В полето под краката не се виждаше път, а в гората беше черно като в пещ и Катюша, макар да знаеше добре пътя, се изгуби в гората и стигна на малката станция, където влакът стоеше три минути, не както предполагаше, навреме, а след втория звънец. Като изскочи на перона, Катюша веднага го видя в първокласния вагон. Тоя вагон беше особено ярко осветен. На кадифените канапета стояха един срещу друг двама офицери без мундири и играеха карти. На масичката до прозореца горяха дебели свещи, по които восъкът се беше стекъл. В опънат брич и бяла рубашка, той седеше на ръчката на канапето, облакътен на облегалката, и се смееше на нещо. Щом го позна, тя потропа с премръзнала ръка на прозореца. Но тъкмо в тоя миг удари третият звънец и влакът бавно тръгна, отначало назад, а после един след друг вагоните почнаха да се нижат напред. Единият от играчите стана с картите в ръце и се загледа през прозореца. Тя потропа още веднъж и допря лице до стъклото. В тоя миг се поклати и потегли и вагонът, пред който стоеше тя. Тя тръгна с него, като гледаше в прозореца. Офицерът искаше да свали стъклото, но не можеше. Нехлюдов стана и като отстрани офицера, почна да го спуща. Влакът усили хода си. Катюша вървеше с бързи крачки, без да изостава, но влакът тръгна още по-бързо и в същия миг, когато прозорецът се отвори, кондукторът я блъсна и скочи във вагона. Тя изоставаше, но все още тичаше по мокрите дъски на перона, после перонът се свърши и девойката едва се задържа да не падне на земята, тичайки надолу по стъпалата. Тя тичаше, но първокласният вагон беше вече далече напред. Край нея тичаха второкласните вагони, после още по-бързо запрепускаха третокласните, но тя все още продължаваше да тича. Когато изфуча последният вагон с фенер отзад, тя беше вече зад помпата, вън от гарата, и вятърът връхлетя върху нея, като смъкваше кърпата от главата й и залепваше от едната й страна дрехите към краката й. Вятърът отнесе кърпата й, но тя все тичаше.

— Леличко Михайловна! — викаше момиченцето, което едва я настигаше. — Изгубихте кърпата си!

„Той седи в осветения вагон, на кадифеното канапе, шегува се, пие, а аз стоя тук, в калта, в тъмнината, под дъжда и вятъра — стоя и плача“ — помисли Катюша, спря се, отметна назад глава, хвана се с две ръце и зарида.

— Замина! — извика тя.

Момиченцето се изплаши и обви ръце около мокрите дрехи.

— Леличко, да си вървим!

„Ще мине влакът, ще се хвърля под вагона и свършено“ — мислеше през това време Катюша, без да отговаря на момиченцето.

Реши, че така ще направи. Но както става винаги в първия миг на затишие след вълнението, детето — неговото дете, което беше в нея, трепна изведнъж, блъсна се и плавно се изтегна, и пак заудря с нещо тънко, нежно и остро. И изведнъж всичко онова, което до преди минута тъй много я мъчеше, че й се струваше невъзможно да живее, всичката й злоба против него и желанието да му отмъсти макар и със смъртта си, всичко това изведнъж се отдалечи. Тя се успокои, оправи се, върза кърпата на главата си и бързо тръгна към къщи.

Измъчена, мокра, кална, тя се върна в къщи и от тоя ден у нея започна оня душевен обрат, поради който тя бе станала това, което беше сега. След тая страшна нощ тя престана да вярва в доброто. Преди сама вярваше в доброто и в това, че хората вярват в него, но след тая нощ се убеди, че никой не вярва в това и че всичко, което говорят за бога и доброто, го правят само за да мамят хората. Тоя, когото тя обичаше и който я обичаше — тя знаеше това, — я захвърли, след като й се наслади, като се подигра с чувствата й. А той беше най-добрият от всички хора, които тя познаваше. Всички останали бяха още по-лоши. И всичко, което ставаше с нея, потвърждаваше това на всяка крачка. Лелите му, набожни бабички, я изпъдиха, когато не можеше вече да им работи като преди. Всички хора, с които се свързваше — жените — се стремяха да спечелят чрез нея пари, мъжете, като се почне от стария пристав и се свърши с тъмничните надзиратели, гледаха на нея като на предмет за удоволствие. И никой не признаваше нищо друго на света, освен удоволствието, именно това удоволствие. В това още повече я убеди старият писател, с когото тя се събра на втората година от своя свободен живот. Той й казваше направо, че в това — той го наричаше поезия и естетика — се състои цялото щастие.

Всички живееха само за себе си, за свое удоволствие, и всички думи за бога и доброто бяха измама. И да се повдигаше понякога въпрос защо всичко на света е устроено тъй лошо, че всички правят един другиму зло и всички страдат, трябваше да не се мисли за това. Станеше ли й скучно — попуши или пийне малко, или — което беше най-доброто — прекара някой и друг час с мъж — и всичко минаваше.