Лев Толстой
Възкресение (32)

XXXII

Маслова извади от същата кифла парите и подаде на Корабльова купона. Корабльова взе купона, погледна го и макар че не знаеше да чете, повярва на всезнаещата Хубавелка, че хартийката струва две рубли и петдесет копейки, и се покатери към отдушника, дето имаше скрито шише с вино. Като видяха това, жените, които не бяха съседки по нар, отидоха на местата си. През това време Маслова изтърси праха от забрадката и халата си, качи се на нара и почна да яде кифлата.

— Бях ти запазила чай, ама той май че е изстинал — каза Федося, като сваляше от полицата увит в партенки тенекиен чайник и канче.

Питието беше съвсем студено и миришеше повече на тенекия, отколкото на чай, но Маслова напълни канчето и почна да пие с кифлата.

— Финашка, на̀ — извика тя и като откъсна парче от кифлата, подаде го на детето, което я гледаше в устата.

През това време Корабльова й подаде шишето с вино и канче. Маслова предложи на Корабльова и на Хубавелка. Тия три затворнички бяха аристокрацията на килията, защото имаха пари, и си деляха всичко, каквото имаха.

След няколко минути Маслова се оживи и почна припряно да разказва за съда, като подражаваше на прокурора, и онова, което особено я беше поразило в съда. Тя разказваше как в съда всички я гледали с видимо удоволствие и дори от време на време нарочно влизали само затова в арестантската стая.

— Конвойният, и той казва: „Тия всичките все тебе идват да видят.“ Ще дойде някой: няма ли тук такава и такава преписка или нещо друго, а виждам, че не му е до преписката, ами просто ще ме изяде с очи — разказваше тя, като се усмихваше и поклащаше сякаш в недоумение глава. — Същински артисти.

— Така си е — поде кантонерката и тозчас започна да се лее напевната й реч. — Те са като мухи на захар. За друго не ги бива, но затуй пей дават. Видиш ли такъв, далеч бягай…

— Че и тук — прекъсна я Маслова. — И тук ми се случи същото. Тъкмо ме доведоха, и ето ти карат група арестанти от гарата. Така ме начоколиха, че не знаех как да се отърва. Благодарение на помощника, че ги разгони. Един така ми се натрапи, че едвам се отървах.

— Какъв беше? — попита Хубавелка.

— Възчерен с мустаци.

— Сигурно е той.

— Кой?

— Че — Шчеглов. Тоя, дето мина ей сега.

— Кой е тоя Шчеглов?

— Не знае Шчеглов! Шчеглов е бягал два пъти от каторгата. Сега го хванали, но пак ще избяга. И надзирателите се боят от него — разправяше Хубавелка, която пренасяше записки на арестантите и знаеше всичко, което ставаше в затвора. — Безпременно ще избяга.

— И да избяга, нас няма да ни вземе със себе си я! — каза Корабльова. — А ти ми кажи по-добре — обърна се тя към Маслова, — какво ти каза адвокатинът за молбата, че май сега ще трябва да се дава?

Маслова каза, че не знае нищо.

В това време червенокосата, пъхнала двете си покрити с лунички ръце в разбърканите си гъсти червени коси и чешейки главата си с нокти, се приближи до пиещите вино аристократки.

— Аз всичко ще ти кажа, Катерино — започна тя. — Първо и първо, да пишеш: не съм доволна от съда, а след туй да заявиш на прокурора.

— Ти какво искаш ма? — обърна се към нея със сърдит бас Корабльова. — Помириса ти винце, ама хич да не си правиш устата. И без тебе знаят хората какво да правят, нямат нужда от тебе.

— Кой ти говори пък на тебе, та се бъркаш?

— Винце ти се прииска, а? Присламчваш се!

— Хайде, дай й — каза Маслова, която винаги раздаваше на всички всичко, каквото имаше.

— Ще й дам аз на нея една…

— Ха-де, ха-де — каза червенокосата, като настъпваше към Корабльова. — Не ме е страх от тебе!

— Арестантски тулум!

— Присмял се щърбел на хърбел!

— Варени черва!

— Аз ли съм черва? Каторжница, убийца! — закряска червенокосата.

— Махни се, ти казвам! — мрачно продума Корабльова.

Но червенокосата се приближаваше все повече и Корабльова я блъсна в откритите тлъсти гърди. Червенокосата като че само това чакаше и с неочаквано бързо движение впи едната си ръка в косите на Корабльова, а с другата замахна да я удари по лицето, но Корабльова хвана ръката й. Маслова и Хубавелка хванаха червенокосата за ръцете, за да я дръпнат, но ръката на червенокосата, впита в косата, не се откъсваше. Тя отпусна косите за миг, но само за да ги увие около юмрука си. А Корабльова, извила глава, удряше с едната си ръка червенокосата по тялото и хапеше ръката й със зъби. Жените се струпаха около биещите се да ги разтървават и викаха. Дори охтичавата се приближи и като кашляше, гледаше вкопчените една в друга жени. Децата се притискаха едно до друго и плачеха. Привлечени от шума, влязоха надзирателката и надзирателят. Разделиха биещите се, а Корабльова, с разпусната побеляла плитка, обирайки от нея оскубаните кичури коса, и червенокосата, притискайки към жълтите си гърди съвсем разкъсаната си риза — крещяха в един глас, като обясняваха и се оплакваха.

— Абе знам аз, всичкото е от виното; ще кажа утре на директора да ви претърси. Усещам — мирише — говореше надзирателката. — Слушайте, ей, да дигнете всичко, инак зле ще си изпатите, нямам време сега да се разправям. Всички по местата си и да мълчите!

Но дълго още не настъпи мълчание. Дълго още жените се караха, обясняваха си една на друга как е почнало всичко и кой е виновен. Най-сетне надзирателят и надзирателката си отидоха и жените почнаха да утихват и да си лягат. Бабата застана пред иконата и почна да се моли.

— Събраха се две каторжнички — изведнъж с пресипнал глас каза червенокосата от другия край на нара, като придружаваше всяка дума с чудновати остри псувни.

— Гледай да не ти дойда още веднъж — веднага отвърна Корабльова, като прибави също такива псувни. И двете утихнаха.

— Да не бяха ми попречили, очите ти щях да издера… — заговори отново червенокосата и отново последва също такъв отговор от Корабльова.

Пак известно по-дълго мълчание и пак псувни. Паузите ставаха все по-дълги и по-дълги и най-после всичко затихна напълно.

Всички лежаха, някои захъркаха, само бабичката, която винаги се молеше дълго, все още правеше метани пред иконата, а дъщерята на псалта, щом надзирателката излезе, стана и пак почна да ходи назад-напред из стаята.

Маслова не спеше и все мислеше за това, че е каторжничка и че вече два пъти я нарекоха така — нарече я Бочкова, нарече я и червенокосата, — и не можеше да свикне с тази мисъл. Корабльова, която лежеше с гръб към нея, се обърна.

— Къде съм могла да си помисля туй — тихо каза Маслова. — Другите какво не правят — и нищо, а аз трябва нахалост да страдам.

— Не тъжи, момиче. И в Сибир хора живеят. А ти и там няма да пропаднеш — утешаваше я Корабльова.

— Знам, че няма да пропадна, но все пак ми е обидно. Не бях аз за такава участ, както съм свикнала на хубав живот.

— Против бога не се върви — с въздишка продума Корабльова, — не се върви против него.

— Знам, леличко, но все пак е мъчно.

Помълчаха.

— Чуваш ли? Оная, мръсницата — каза Корабльова, като обърна вниманието на Маслова на странните звуци, долитащи от другия край на нара.

Тези звуци бяха сдържаните ридания на червенокосата. Тя плачеше, че я бяха охулили, пребили и не й дадоха вино, което тъй много й се искаше. Плачеше още и за това, че през целия си живот не беше видяла нищо друго, освен псувни, подигравки, оскърбления и бой. Искаше да се утеши, като си спомни първата си любов с фабричния работник Федка Молодьонков, но като си спомни тази любов, тя си спомни и как бе завършила тази любов. А тя свърши с това, че в пияно състояние тоя Молодьонков я намаза, уж на шега, с витриол на най-чувствителното място, а след това се превиваше от смях с другарите си, като гледаше как тя се превива от болки. Спомни си това и й стана жално за самата нея и мислейки, че никой не я чува, тя заплака и плака като дете, като стенеше и смъркаше с нос и гълташе солените си сълзи.

— Жал ми е за нея — каза Маслова.

— То се знае, жално е, но да не си пъха гагата.