Лев Толстой
Възкресение (3)

III

В това време, когато Маслова, измъчена от дългия път, наближаваше с конвоиращите я войници зданието на окръжния съд, същият оня племенник на нейните възпитателки, княз Дмитрий Иванович Нехлюдов, който я беше съблазнил, още лежеше на високото си пружинено, с пухен дюшек, разхвърляно легло: той беше разкопчал яката на холандската си чиста нощница с изгладени бастички на гърдите и пушеше цигара. Гледаше с втренчен поглед пред себе си и мислеше какво му предстои да прави днес и какво се беше случило вчера.

Той си спомни предишната вечер, прекарана у Корчагини — богати и знатни хора, за чиято дъщеря всички предполагаха, че ще се ожени, — въздъхна и като хвърли изпушената цигара, посегна да си вземе от сребърната табакера друга, но се отказа, спусна от кревата гладките си бели крака, пошари с тях за пантофите, наметна върху пълните си рамене копринения халат и с бързи и тежки стъпки влезе в съседната на спалнята тоалетна, пропита от изкуствената миризма на разни еликсири, одеколони, помади, парфюми. Там той изми със специален прах пломбираните си на много места зъби, изплакна ги с ароматна вода, после почна да се мие навсякъде и да се изтрива с разни кърпи. Като изми ръцете си с парфюмиран сапун, грижливо почисти с разни четчици дългите си нокти, измил пред големия мраморен умивалник лицето и дебелия си врат, той мина в третата стая до спалнята, където беше приготвен душът. Там изми със студена вода мускулестото си, затлъстяло бяло тяло и се изтри с хавлия, облече чисти, изгладени долни дрехи, обу излъсканите като огледало обувки и седна пред тоалетната масичка, за да среши с две четки малката си черна къдрава брада и оредялата вече над челото му къдрава коса.

Всички неща, които употребяваше — тоалетните принадлежности, долни дрехи, облекло, обувки, връзки, карфици, копчета, — бяха само първо, най-високо качество, небиещи на очи, семпли, солидни и ценни.

Избирайки между десетките връзки и карфици ония, които първи му попаднаха подръка — някога това беше за него ново и забавно, но сега му беше съвсем безразлично, — Нехлюдов облече изчетканите и приготвени на стола дрехи и влезе, макар и не напълно свеж, но чист и благоухаещ, в дългата столова с лъснат вчера от трима селяни паркет, с огромен дъбов бюфет и също така голяма разтегателна маса, която изглеждаше някак тържествена с широко разкрачените си във форма на лъвски лапи, украсени с резба крака. Върху тази маса, постлана с тънка колосана покривка с големи монограми, имаше сребърно кафениче с ароматно кафе, също такава захарница, купа с топъл варен каймак и кошничка с прясна кифла, сухарчета и бисквити. До прибора лежаха получените писма, вестници и новата книжка на „Revue des deux Mondes“. Нехлюдов тъкмо бе посегнал към писмата, когато от вратата, водеща към коридора, изплува пълна възрастна жена в траур, с дантелено боне на главата, което скриваше широкия път на прическата й. Това беше горничната на покойната, умряла неотдавна в същото жилище майка на Нехлюдов — Аграфена Петровна, останала сега при сина като икономка.

Аграфена Петровна бе живяла общо десет години с майката на Нехлюдов в чужбина и имаше вид и маниери на истинска дама. Тя живееше в къщата на Нехлюдови от детинство и познаваше Дмитрий Иванович още като Митенка.

— Добро утро, Дмитрий Иванович!

— Здравейте, Аграфена Петровна. Какво ново? — попита Нехлюдов шеговито.

— Писмо — от княгинята ли, от княжнята ли, не знам… Горничната отдавна го донесе, чака при мене — каза Аграфена Петровна, като подаваше писмото и се усмихваше многозначително.

— Добре, ей сега — каза Нехлюдов и пое писмото, но като забеляза усмивката на Аграфена Петровна, се навъси.

Усмивката на Аграфена Петровна означаваше, че писмото е от княжня Корчагина, за която, според Аграфена Петровна, Нехлюдов се готвеше да се жени. И това предположение, изразено в усмивката на Аграфена Петровна, беше неприятно на Нехлюдов.

— Тогава ще й кажа да почака. — Аграфена Петровна премести вървешком сложената не на място четка за измитане на масата и отплува от стаята.

Нехлюдов разпечата парфюмираното писмо, подадено му от Аграфена Петровна, и зачете.

„Като изпълнявам поетото задължение да бъда Ваша памет — беше написано върху сива дебела вълниста по края хартия с остър, но разкрачен почерк, — напомням Ви, че днес, 28 април, Вие трябва да бъдете в съда на съдебните заседатели и затова не ще можете да дойдете с нас и Колосов да разгледаме картините, както Вие, с присъщото си лекомислие, обещахте вчера; a moins que vous ne soyez dospose a payer a la cour d’assises les 300 roubles d’amende, que vous refusez pour votre cheval^[1], задето няма да се явите навреме. Спомних си за това вчера, когато вие тъкмо бяхте излязъл. И тъй, не забравяйте.

Кн. М. Корчагина“

На другата страна беше добавено:

„Maman vous fait dire que votre couvert vous attendra jusqu’a la nuit. Venez adsolument a quelle heure que cela soit^[2].

М. К.“

Нехлюдов се намръщи. Бележката беше свързана с оная изкусна дейност, която вече два месеца развиваше княжня Корчагина с цел все повече и повече да го свързва с незабележими нишки с нея. А между това освен обикновената нерешителност, която проявяват преди женитбата преминалите първа младост и не страстно влюбени хора, Нехлюдов имаше още една важна причина, поради която дори и да би се решил, не можеше да направи предложение веднага. Тази причина беше не това, че преди десет години той бе съблазнил и зарязал Катюша — това беше напълно забравено от него и той не го смяташе пречка за женитбата си; причината беше всъщност, че точно сега имаше връзка с една омъжена жена и макар той да беше скъсал вече тази връзка, тя все още не я признаваше за скъсана.

Нехлюдов беше твърде неловък с жените, но тъкмо тази негова неловкост предизвика у тая омъжена жена желанието да го покори. Тя беше жена на дворянския предводител на онзи уезд, където Нехлюдов ходеше на избори. И тая жена го въвлече във връзка, която всеки ден ставаше за Нехлюдов все по-дълбока и заедно с това все по-отблъскваща. Отначало Нехлюдов не можа да устои на изкушението, а после, чувствувайки се виновен пред нея, не можеше да скъса връзката без нейно съгласие. Тази беше причината, поради която Нехлюдов смяташе, че няма право, дори и да би искал, да направи предложение на Корчагина.

В момента на масата лежеше писмо от мъжа на тази жена. Като видя почерка и печата, Нехлюдов се изчерви и веднага почувствува оня изблик на енергия, който винаги усещаше при наближаваща опасност. Но вълнението му беше напразно: мъжът, дворянски предводител на уезда, където бяха главните имения на Нехлюдов, му съобщаваше, че в края на май е насрочено извънредно земско събрание и той го моли непременно да отиде и donner un coup d’épaule^[3] по предстоящите важни въпроси на земското събрание за училищата и околийските шосета, защото се очаквало силно противодействие от страна на реакционната партия.

Предводителят, който беше либерален човек, се бореше заедно с неколцина съмишленици срещу настъпилата при Александър III реакция и цял беше погълнат от тази борба, та не подозираше нищо за своя нещастен семеен живот.

Нехлюдов си спомни всички мъчителни моменти, които беше преживял заради тоя човек: спомни си как веднъж бе помислил, че мъжът е узнал, и бе започнал да се готви за дуел с него, като смяташе да стреля във въздуха, и оная страшна сцена с нея, когато тя в отчаяние изтича в градината към езерото с намерение да се удави, а той бе се разтичал да я търси. „Не мога да пътувам сега и нищо не мога да направя, докато тя не ми отговори“ — помисли си Нехлюдов. Преди една седмица той й беше написал решително писмо, в което се признаваше за виновен, готов бе да изкупи вината си, но смяташе все пак, именно за нейно добро, отношенията им скъсани завинаги. Тъкмо на това писмо той чакаше отговор, но не получаваше. Че нямаше отговор, беше отчасти добър признак. Ако тя не се съгласяваше на раздяла, отдавна би му писала и дори сама би дошла, както правеше преди. Нехлюдов беше чул, че там имало сега някакъв офицер, който я ухажвал, и това предизвикваше мъчителна ревност, но същевременно го радваше надеждата, че вече ще се освободи от потискащата го лъжа.

Другото писмо беше от главния управител на именията му. Управителят пишеше, че Нехлюдов трябва да отиде сам, за да влезе в правата си на наследник и освен това да реши въпроса как да продължава воденето на стопанството: така, както се е водило то при покойната или както той е предлагал на покойната княгиня и сега предлага на младия княз — да увеличи инвентара и да обработва сам цялата, раздавана досега на селяните земя. Управителят пишеше, че такова обработване ще бъде много по-изгодно. При това управителят се извиняваше, че малко бил закъснял с изпращането на полагаемите се според уговорката към първо число три хиляди рубли. Парите щели да пристигнат със следната поща. Забавил изпращането, защото едва могъл да ги събере от селяните, които в своята недобросъвестност били стигнали дотам, че за да ги принуди, станало нужда да се обърне към властите. Писмото беше и приятно, и неприятно за Нехлюдов. Приятно беше да чувствува властта си над голямата собственост, а неприятно беше това, че в ранната си младост той бе възторжен привърженик на Херберт Спенсер и като голям земевладелец, беше особено поразен от неговото твърдение в „Social statics“^[4], че справедливостта не допуща частната поземлена собственост. С всичката искреност и решителност на младостта той не само говореше тогава, че земята не може да бъде предмет на частна собственост и не само писа в университета съчинение за това, но и на дело раздаде малка част земя (принадлежаща не на майка му, а по наследство от баща му лично негова) на селяните, като не желаеше против убежденията си да владее земя. Сега, станал по наследство едър земевладелец, той трябваше да направи едно от двете: или да се откаже от своята собственост, както беше направил преди десет години с двестата десетини бащина земя, или мълчаливо да признае всичките си предишни мисли за погрешни и фалшиви.

Първото той не можеше да направи, защото нямаше никакви други средства за съществуване освен земята. Не искаше да постъпи на служба, а при това беше вече свикнал на разкошен живот, от който смяташе, че не може да се откаже. Пък и нямаше защо, тъй като той не притежаваше вече нито оная сила на убеждението, нито оная решителност, нито онова тщеславие и желание да учуди, които имаше на младини. Второто пък — да се откаже от тия ясни и неопровержими доводи за незаконността на владението на земята, които тогава научи от „Социалната статистика“ на Спенсер и чието бляскаво потвърждение намери после, вече много по-късно, в съчиненията на Хенри Джордж — съвсем не можеше.

Именно за това писмото на управителя му беше неприятно.