Лев Толстой
Възкресение (29)

XXIX

Маслова се върна в килията си едва в шест часа вечерта, уморена и с набити крака от изминатите петнайсет версти по калдъръм, убита от неочаквано строгата присъда и освен това гладна.

Още при една от почивките, когато стражарите закусваха край нея хляб и варени яйца, устата й се беше напълнила със слюнка и бе усетила глад, но сметна за унизително да им поиска. След още три часа гладът й бе минал и тя чувствуваше само слабост. В такова състояние тя бе изслушала неочакваната присъда. В първия миг помисли, че не чува добре, не можеше да повярва просто на това, което чуваше, не можеше да си представи себе си каторжница. Но като видя спокойните, делови лица на съдиите, на заседателите, приели това известие като нещо напълно естествено, тя се възмути и се развика пред цялата зала, че е невинна. Като видя обаче, че и виковете й бяха приети като нещо естествено, очаквано, и не може да измени делото, тя заплака, чувствувайки, че трябва да се подчини на тая жестока, учудваща несправедливост, извършена над нея. Учудваше я най-много това, че тъй жестоко я осъдиха мъже — млади, не стари мъже, същите, които винаги я гледаха тъй ласкаво. Единият от тях — заместник-прокурора — тя беше видяла в съвсем друго настроение. Докато седеше в арестантската стая в очакване на съда и през време на почивките между заседанията, тя виждаше как тия мъже, преструвайки се, че влизат за нещо друго, минаваха край вратата или влизаха в стаята само за да я огледат. И изведнъж, кой знае защо, същите тия мъже я осъдиха на каторга, макар че тя не беше виновна за това, в което я обвиняваха. Отначало тя плака, но после утихна и седеше в арестантската стая в състояние на пълно затъпяване, очаквайки да я върнат в затвора. Сега й се искаше само едно: да запуши. В такова състояние я завариха Бочкова и Картинкин, които въведоха след присъдата в същата стая. Бочкова веднага почна да ругае Маслова и да я нарича каторжница.

— Е, намери ли си го? Подреди ли се? Не може да се отървеш, мръсница с мръсница! Намери си, каквото заслужаваше. В каторгата май ще оставиш перченето.

Пъхнала ръце в ръкавите на халата си, Маслова седеше с ниско наведена глава, гледаше неподвижно на две крачки пред себе си в измърсения под и само каза:

— Аз не ви закачам, оставете ме и вие. Нали не ви закачам — повтори тя няколко пъти и съвсем млъкна. Оживи се малко едва когато отведоха Бочкова и Картинкин и пазачът й донесе три рубли.

— Ти ли си Маслова? — попита той. — На, ето, праща ти ги една госпожа — каза той, като й подаваше парите.

— Каква госпожа?

— Вземай, хайде, какво ще разговарям с такива!

Парите й беше изпратила Китаева, собственицата на публичния дом. На излизане от съда тя попита съдебния пристав може ли да изпрати малко пари на Маслова. Съдебният пристав каза, че може. Тогава, като получи разрешение, тя сне велурената ръкавица с три копчета от пухкавата си бяла ръка, извади от задните басти на копринената си пола моден портфейл и като избра от доста големия брой купони, току-що отрязани от билетите^[1], които беше спечелила в дома, един от две рубли и 50 копейки и прибави още две монети от по 20 копейки и една от десет, даде ги на пристава. Приставът повика един пазач и в присъствието на благодетелката му предаде парите.

— Моля ви се, предайте й ги всички — каза Каролина Албертовна на пазача.

Пазачът се обиди от това недоверие и затова се отнесе сърдито с Маслова.

Маслова се зарадва на парите, тъй като те й даваха това, което тя най-много желаеше сега.

„Само да намеря цигари и да запуша“ — мислеше тя и всичките й мисли се събраха в това й желание да запуши. Тъй много й се искаше, че тя жадно вдишваше въздуха, когато усещаше в него мириса на тютюневия дим, който излизаше в коридора от вратите на кабинетите. Но трябваше още дълго да чака, защото секретарят, който трябваше да я пусне, бе забравил за подсъдимите и започнал разговор и дори спор с един адвокат за забранената статия. Неколцина млади и възрастни мъже влизаха и след като свърши делото, да я погледнат, като си шепнеха нещо. Но сега тя не ги и забелязваше.

Най-сетне към пет часа я освободиха и конвойните — нижгородец и чуваш — я изведоха от съда през задния вход. Още в коридорите на съда тя им даде 20 копейки, като ги помоли да й купят две кифли и цигари. Чувашът се засмя, взе парите и каза:

— Бива, ще купим — и наистина честно купи и цигари, и кифли, и й върна остатъка.

По пътя не можеше да се пуши, тъй че Маслова пристигна до затвора със същото неудовлетворено желание да запуши. В момента, когато те се приближиха до вратата, от влака докараха стотина души арестанти. В прохода тя се сблъска с тях.

Арестантите — брадати, бръснати, стари, млади, руси, чужденци, някои с полуизбръснати глави, с гърмящи пранги на краката — изпълниха прохода с прах, шум от стъпки, глъчка и остър мирис на пот. Като минаваха край Маслова, всички арестанти я оглеждаха жадно, дори някои се приближаваха към нея с променени от похотлива страст лица и я закачаха.

— Ей, че момиче, бива си го! — казваше един.

— Моите уважения на лелката — казваше друг, като намигаше с око.

Един — черен, със син бръснат врат и мустаци на бръснатото лице, като се спъваше в дрънкащите вериги, подскочи към нея и я прегърна.

— Уж не си познаваш любовника, а? Какво се перчиш толкоз! — извика той, като се озъби и изблещи очи, когато тя го отблъсна.

— Какво правиш, мръснико! — извика приближилият отзад помощник-началник.

Арестантът цял се присви и бързо отскочи назад. А помощникът се нахвърли върху Маслова.

— Ти защо си тук?

Маслова искаше да каже, че я водят от съда, но беше тъй уморена, че я мързеше да говори.

— От съда, ваше благородие — каза старшият от конвоя, като излезе напред от тълпата минаващи и дигна ръка да козирува.

— Хайде, предай я на старшия! Ама че безобразие!

— Слушам, ваше благородие.

— Соколов! Приеми я! — извика помощникът.

Старшият пристъпи и блъсна сърдито Маслова по рамото, после й кимна с глава и я поведе към женския коридор. В женския коридор я претърсиха цялата и като не намериха нищо (кутийката с цигарите беше пъхната в кифлата), вкараха я в същата килия, от която беше излязла сутринта.