Лев Толстой
Възкресение (26)

XXVI

— Заповядайте, ваше сиятелство, чакат ви — каза любезно дебелият портиер на големия дом на Корчагини, като отваряше безшумно движещата се на английски пружини дъбова врата на главния вход. — Обядват, само вас ми е заповядано да пусна.

Портиерът пристъпи към стълбата и позвъни.

— Има ли някой? — попита Нехлюдов, като се събличаше.

— Господин Колосов и Михаил Сергеевич, инак всички са свои — отвърна портиерът.

От стълбата надникна хубавец лакей във фрак и с бели ръкавици.

— Заповядайте, ваше сиятелство — каза той. — Заповядано ми е да ви поканя.

Нехлюдов се качи по стълбата и през познатия великолепен и широк салон мина в трапезарията. В трапезарията край масата седеше цялото семейство освен майката, княгиня Софя Василевна, която никога не излизаше от кабинета си. Начело на масата седеше старикът Корчагин, до него от лявата страна — докторът, от другата — гостът Иван Иванович Колосов, бивш губернски предводител, сега член на управлението на една банка, либерален другар на Корчагин; след това от лявата страна — мис Редер, гувернантка на малката сестра на Миси, и самото четиригодишно момиченце; от дясната страна насреща — братът на Миси, единственият син на Корчагини, гимназист в шести клас, Петя, заради когото цялото семейство оставаше още в града, в очакване на изпита му, и студентът, негов частен учител; после отляво — Катерина Алексеевна, четиридесетгодишна мома, славянофилка: срещу нея — Михаил Сергеевич или Миша Телегин, братовчед на Миси, и на другия край на масата — самата Миси и до нея един недокоснат прибор.

— Това е чудесно! Сядайте, ние сме още на рибата — дъвчейки с мъка и предпазливо с изкуствените си зъби, каза старикът Корчагин, като вдигна към Нехлюдов подпухналите си кървясали очи, на които не се виждаха клепачите. — Степан — обърна се той с пълна уста към дебелия величествен лакей и посочи с очи празния прибор.

Макар че Нехлюдов добре познаваше и много пъти беше виждал и по време на обяд стария Корчагин, сега някак особено неприятно го порази това червено лице с чувствени облизващи се устни над закрепената към жилетката му салфетка и дебела шия, и главно — цялата тази угоена генералска фигура. Нехлюдов неволно си спомни, онова, което знаеше за жестокостта на този човек, който, бог знае защо — тъй като беше богат и знатен и нямаше нужда да прави кариера, — биеше и дори бесеше хората, докато беше областен началник.

— Ей сега ще ви поднесат, ваше сиятелство — каза Степан, като вадеше от бюфета, пълен със сребърни съдове, голяма лъжица за сипване, и кимна на хубавеца лакей с бакембардите, който веднага почна да оправя свободния прибор до Миси, покрит с изкусно сложена колосана салфетка с изпъкнал герб.

Нехлюдов обиколи цялата маса, като се ръкуваше с всички. Освен стария Корчагин и дамите всички други ставаха, когато той се приближаваше към тях. И това обикаляне на масата и ръкуване с всички присъствуващи, макар че с повечето от тях той никога не беше разговарял, му се стори сега особено неприятно и смешно. Той се извини, че е закъснял, и понечи да седне на свободното място на края на масата между Миси и Катерина Алексеевна, но старият Корчагин настоя, ако няма да пие водка, поне да вземе ордьовъра си на масата, където имаше раци, хайвер, сирене, сардела. Нехлюдов не очакваше, че е тъй гладен, но като почна да яде хляб със сирене, не можеше вече да се спре и лакомо дъвчеше.

— Е, какво, подравяхте основите? — каза Колосов, като употреби иронично израза на един реакционен вестник, който въставаше против съда със съдебни заседатели. — Оправдахте виновните, обвинихте невинните, така ли?

— Да, подравяхте основите… Подравяхте основите… — повтори със смях князът, който имаше неограничено доверие в ума и знанията на своя либерален другар и приятел.

С риск да бъде неучтив, Нехлюдов не отговори нищо на Колосов и като седна пред поднесената му димяща супа, продължаваше да дъвче.

— Оставете го да хапне — каза Миси усмихната, като с местоимението „го“ напомняше за близостта си с него.

Между това Колосов припряно и високо разказваше съдържанието на възмутителната статия против съда на съдебните заседатели. Племенникът Михаил Сергеевич потвърждаваше думите му и разказа съдържанието на една друга статия в същия вестник.

Както винаги Миси беше твърде distinguée^[1] и добре, сдържано добре облечена.

— Сигурно сте страшно уморен и гладен — каза тя на Нехлюдов, като го почака да преглътне.

— Не, не особено. А вие? Ходихте ли да гледате картините? — попита той.

— Не, отложихме. Бяхме на лоун тенис у Саламатови. И наистина мистър Крукс играе чудесно.

Нехлюдов дойде тук, за да се разсее, той винаги се чувствуваше добре в тоя дом не само поради добрия тон на разкош, който действуваше приятно на чувствата му, но и поради тази атмосфера на подмилкващо се ласкателство, което го окръжаваше незабелязано. Но, чудно нещо, днес всичко в тая къща му беше противно — всичко, като се почне от портиера, широките стълби, цветята, лакеите, наредбата на масата до самата Миси, която днес му изглеждаше непривлекателна и неестествена. Неприятен му беше и самоувереният, просташки, либерален тон на Колосов, неприятна му беше биволската, самоуверена, чувствена фигура на стареца Корчагин, неприятни му бяха френските изрази на славянофилката Катерина Алексеевна, неприятни му бяха притеснените лица на гувернантката и на студента, особено неприятно му беше местоимението „го“, казано за него… Нехлюдов винаги се колебаеше между две отношения към Миси: ту като с присвити очи или като на лунна светлина виждаше у нея всичко прекрасно — тя му се струваше и свежа, и красива, и умна, и естествена… И изведнъж, като при ярка слънчева светлина, той виждаше — не можеше да не види — всичко онова, което й липсваше. Днес за него беше такъв ден. Той виждаше всички бръчки на лицето й, знаеше, виждаше как са нагласени косите й, виждаше остротата на лактите й и главно виждаше широкия нокът на палеца й също като нокътя на баща й.

— Много скучна игра — каза Колосов за тениса; — много по-интересна беше топката, която играехме като деца.

— Не, вие не сте опитвали. Това е страшно увлекателно — възрази Миси, произнасяйки, както се стори на Нехлюдов, особено престорено думата страшно.

И започна спор, в който взеха участие и Михаил Сергеевич, и Катерина Алексеевна. Мълчаха само гувернантката, студентът и децата и очевидно скучаеха.

— Вечно спорят! — с висок смях каза старецът Корчагин, сваляйки салфетката от жилетката си, и като изтропа със стола си, който лакеят веднага подхвана, стана от масата. След него станаха и всички останали, пристъпиха към масичката, където имаше легенчета и налята топла парфюмирана вода, изплакнаха устата си и продължиха за никого неинтересния си разговор.

— Не е ли така? — обърна се Миси към Нехлюдов, подканвайки го да потвърди мнението й, че никъде другаде не се разкрива тъй добре характерът на хората, както при играта. Тя забеляза на лицето му съсредоточен и както й се стори, осъдителен израз, от който се боеше, и поиска да разбере от какво бе предизвикан той.

— Право да си кажа, не знам. Никога не съм мислил за това — отвърна Нехлюдов.

— Ще отидете ли при мама? — попита Миси.

— Да, да — каза той, като вадеше цигара и с тон, който явно говореше, че не му се ще да ходи.

Тя го погледна мълком въпросително и на него му стана съвестно. „Наистина, да дойдеш на гости у хората, за да им навяваш само скука“ — помисли той за себе си и като се помъчи да бъде любезен, каза, че ще отиде с удоволствие, ако княгинята го приеме.

— Да, да, мама ще се радва. И там можете да пушите. Иван Иванович също е там.

Домакинята на къщата, княгиня Софя Василевна, беше лежаща дама. Вече осма година тя лежеше пред гостите си, потънала в дантели и панделки, в кадифе, позлата, слонова кост, бронз, лак и цветя, и никъде не ходеше и приемаше, както тя казваше, само „приятелите си“, тоест всички ония, които според нея се отделяха с нещо от тълпата. Нехлюдов беше в числото на тия приятели и затова, защото минаваше за умен млад човек, и затова, защото майка му беше близка със семейството, и затова, защото щеше да бъде добре, ако Миси се омъжеше за него.

Стаята на княгиня Софя Василевна беше зад голямата и зад малката гостна. В голямата гостна Миси, която вървеше пред Нехлюдов, решително се спря и като се хвана за гърба на едно позлатено столче, го погледна.

Миси много искаше да се омъжи и Нехлюдов беше добра партия. Освен това той й харесваше и тя бе свикнала с мисълта, че той ще бъде неин (не тя ще бъде негова, а той ще бъде неин) и с несъзнателна, но упорита хитрост, каквато има у душевноболните, се домогваше до целта си. Тя заговори сега с него, за да предизвика обяснение.

— Виждам, че с вас се е случило нещо — каза тя. — Какво ви е?

Той си спомни срещата в съда, намръщи се и се изчерви.

— Да, случи се — каза той, като искаше да бъде искрен: — едно странно, необикновено и важно събитие.

— Но какво? Не можете ли да ми кажете какво?

— Сега не мога. Позволете ми да не ви отговоря. Случи се нещо, което още не съм успял да обмисля напълно — каза той и се изчерви още повече.

— И вие няма да ми кажете? — Един мускул на лицето й трепна и тя помести столчето, за което се държеше.

— Не, не мога — отвърна той, чувствувайки, че като й отговаря така, той отговаря на себе си, признавайки, че наистина му се е случило нещо много важно.

— Е, тогава да вървим.

Тя тръсна глава, като да прогони ненужни мисли, и тръгна напред с по-бързи крачки от обикновено.

Стори му се, че бе свила неестествено устни, за да задържи сълзите си. Стана му съвестно и болно, че я огорчи, но той знаеше, че и най-малката слабост ще го погуби, тоест ще го обвърже. А днес се боеше от това повече от всичко; той вървя с нея до кабинета на княгинята в пълно мълчание.