Лев Толстой
Възкресение (23)

XXIII

Най-сетне председателят свърши речта си и като вдигна с грациозно движение въпросника, го подаде на приближилия се към него старейшина. Заседателите станаха, зарадвани, че могат да си вървят, не знаейки къде да дянат ръцете си, сякаш се срамуваха от нещо, и един след друг минаха в съвещателната стая. Щом вратата се затвори след тях, стражарят пристъпи към нея, извади сабята си от ножницата, долепи я до рамо и застана пред вратата. Съдиите станаха и излязоха. Подсъдимите също бяха изведени.

Като влязоха в съвещателната стая, заседателите както по-рано най-напред извадиха цигари и запушиха. Неестествеността и фалшът на тяхното положение, които те усещаха в по-голяма или по-малка степен, докато седяха по местата си в залата, отминаха, щом те влязоха в съвещателната стая и запушиха цигара, и всички се разположиха с чувство на облекчение в стаята и веднага започнаха оживен разговор.

— Момичето е невинно, сбъркало е — каза добродушният търговец, — трябва да му отдадем снизхождение.

— Тъкмо това ще обсъдим — обясни старейшината. — Не бива да се поддаваме на личните си впечатления.

— Председателят направи хубаво резюме — забеляза полковникът.

— Ами, хубаво! Едва не заспах.

— Главното е там, че прислугата нямаше да знае за парите, ако Маслова не беше се съюзила с тях — каза продавачът с еврейска физиономия.

— Значи, според вас тя е откраднала парите? — попита един от заседателите.

— Не мога в никакъв случай да повярвам — извика добродушният търговец. — Всичко е объркала оная червеноока вещица.

— Всичките са една стока — каза полковникът.

— Но тя казва, че не е влизала в стаята.

— А вие повече вярвайте на нея. Аз на оная мръсница за нищо на света не й вярвам.

— Че какво, това не е достатъчно, че не й вярвате — каза продавачът.

— Ключът е бил у нея.

— Какво като е бил у нея? — възрази търговецът.

— Ами пръстенът?

— Тя нали ви каза — развика се пак търговецът. — Бабаджанът-търговец си бил пийнал и я понатупал. А после, разбира се, я съжалил. На, санким, не плачи. Човек, кажи го, два метра висок, над сто килограма!

— Не е там работата — прекъсна го Пьотр Герасимович, — въпросът е: дали тя е уговорила и забъркала цялата работа или прислугата.

— Прислугата не може да го направи сама. Ключът е бил у нея.

Несвързаният разговор трая доста дълго.

— Но позволете, господа — каза старейшината, — да седнем на масата и да обсъдим. Заповядайте — каза той, като сядаше на председателското място.

— Какви са мръсници тия момичета! — каза продавачът и в потвърждение на мнението си, че главната виновница е Маслова, разказа как една такава откраднала на булеварда часовника на приятеля му.

По този повод полковникът почна да разказва още по-поразителен случай за кражба на сребърен самовар.

— Господа, моля, на въпросите — каза старейшината, като потропа с молива си по масата.

Всички млъкнаха. Въпросите бяха формулирани така:

1. Виновен ли е селянинът от село Борки, Крапивенски уезд, Симон Петров Картинкин, 33-годишен, в това, че на 17 януари 188* година, в град Н., замислил да лиши от живот търговеца Смелков с цел да го ограби и по споразумение с други лица му дал коняк с отрова, от което и последвала смъртта на Смелков, и откраднал от него пари около 2500 рубли и брилянтен пръстен?

2. Виновна ли е в престъплението, описано в първия въпрос, еснафката Ефимия Иванова Бочкова, 43-годишна?

3. Виновна ли е в престъплението, описано в първия въпрос, еснафката Екатерина Михайлова Маслова, 27-годишна?

4. Ако подсъдимата Ефимия Бочкова не е виновна по първия въпрос, не е ли виновна в това, че на 17 януари 188* година в град Н., като прислужница в хотел „Мавритания“, откраднала тайно от заключения куфар на наемателя в тоя хотел, търговеца Смелков, намиращ се в стаята му, 2500 рубли, за което отворила куфара с донесен на мястото и подбран от нея ключ?

Старейшината прочете първия въпрос.

— Е, какво, господа?

На този въпрос отговориха много скоро. Всички се съгласиха да отговорят: „Да, виновен“, като го признаха за съучастник в отравянето и ограбването. Не се съгласяваше да признае Картинкин за виновен само един стар еснафлия, който на всички въпроси отговаряше в оправдателен смисъл.

Старейшината помисли, че той не разбира, и му обясни, че по всичко е безспорно, че Картинкин и Бочкова са виновни, но еснафлията отговори, че разбира, но все по-добре е да ги пожалят.

— И ние не сме светци — каза той и тъй си остана на своето мнение.

На втория въпрос за Бочкова, след дълги разговори и обяснения, отговориха: „Не е виновна“, тъй като нямаше явни доказателства за участието й в отравянето, на което особено наблягаше адвокатът й.

Търговецът, който искаше да оправдае Маслова, настояваше, че Бочкова е главната виновница за всичко. Мнозина заседатели се съгласиха с него, но старейшината, за да бъде строго законен, каза, че няма основания да я признаят за участница в отравянето. След дълги спорове мнението на старейшината надделя.

На четвъртия въпрос, пак за Бочкова, отговориха: „Да, виновна е“, и по настояване на еснафлията прибавиха: „Но заслужава снизхождение.“

Третият въпрос — за Маслова — предизвика ожесточени спорове. Старейшината настояваше, че тя е виновна и за отравянето, и за ограбването, търговецът не се съгласяваше и заедно с него и полковникът, продавачът и еснафлията — останалите като че се двоумяха, но мнението на старейшината почваше да надделява, най-вече защото всички заседатели бяха изморени и по-охотно се присъединяваха към онова мнение, което обещаваше да ги обедини по-скоро и следователно да освободи всички.

От хода на съдебното следствие и от това, че познаваше Маслова, Нехлюдов беше убеден, че тя не е виновна нито за кражбата, нито за отравянето, и още от началото беше уверен, че всички ще признаят това; но когато видя, че поради неловката защита на търговеца, основана очевидно на това, че Маслова му харесваше физически, което той и не скриваше, и поради противодействието тъкмо поради тази причина на старейшината и главно понеже всички се бяха уморили, решението вече клонеше към обвинение, той искаше да възрази, но му стана страшно да говори за Маслова — стори му се, че веднага всички ще узнаят за отношението му към нея. А между това той чувствуваше, че не може да остави нещата така и че е длъжен да възрази. Той почервеняваше и бледнееше и тъкмо искаше да заговори, когато мълчаливият досега Пьотр Герасимович, очевидно раздразнен от авторитетния тон на старейшината, изведнъж почна да му възразява и да говори същото, което искаше да каже и Нехлюдов.

— Позволете — каза той, — вие казвате, че тя е откраднала, защото ключът бил у нея. Но нима хотелиерските прислужници не са могли да отворят след нея куфара с подправен ключ?

— Ами че да, да — потвърждаваше търговецът.

— И после, тя не е могла да вземе парите, тъй като в нейното положение не е имала къде да ги дене.

— Точно това и аз казвам — потвърди търговецът.

— По-скоро нейното идване е подсетило хотелиерските прислужници и те са се възползували от случая, а после са хвърлили върху нея цялата вина.

Пьотр Герасимович говореше раздразнено. Неговата раздразненост се предаде и на старейшината, който поради това започна упорито да защищава противоположното мнение, но Пьотр Герасимович говореше тъй убедително, че мнозинството се съгласи с него, като прие, че Маслова не е участвувала в открадването на парите и пръстена и че пръстенът й е бил подарен. А когато стана дума за участието й в отравянето, горещият й застъпник — търговецът, каза, че трябва да я признаят за невинна, защото тя не е имала нужда да го отравя. Старейшината пък каза, че не може да я признаят за невинна, тъй като тя самата признала, че е дала праха.

— Дала го е, но мислела, че то е опиум — възрази търговецът.

— Тя е могла и с опиум да го лиши от живот — каза полковникът, който обичаше да измества въпросите, и по този случай започна да разказва, че жената на шурея му се отровила с опиум и щяла да умре, ако не е имало наблизо доктор и не са били взети навреме мерки. Полковникът приказваше така внушително и самоуверено и с такова достойнство, че никой нямаше смелост да го прекъсне. Само еснафлията, заразен от примера му, реши да го прекъсне, за да разкаже и той една история.

— Други пък така свикват — започна той, — че могат да вземат четиридесет капки; аз имам един роднина…

Но полковникът не остави да го прекъсват и продължи разказа си за последиците от влиянието на опиума върху жената на шурея му.

— Но вече минава четири, господа — каза един от съдебните заседатели.

— И тъй, господа — обърна се старейшината към всички, — да я признаем за виновна без умисъл за грабеж и че не е ограбила вещите му. Така ли?

Доволен от победата си, Пьотр Герасимович се съгласи.

— Но заслужава снизхождение — прибави търговецът.

Всички се съгласиха. Само еснафлията настояваше да се каже: „Не, не е виновна!“

— Че то така и излиза — разясни старейшината, — без умисъл за грабеж и имуществото му не е ограбила, значи, не е виновна.

— Нека се прибави: и заслужава снизхождение; значи, каквото остава, и то пада — весело каза търговецът.

Всички бяха така уморени, така объркани в споровете, че никой не се досети да прибави към отговора: „Да, но без намерение да лиши от живот.“

Нехлюдов беше тъй развълнуван, че и той не забеляза това. В тая форма и записаха отговорите, и ги внесоха в съдебната зала.

Рабле пише, че един юрист, при когото дошли да се съдят, след посочването на всевъзможни закони и прочитането на латински на двайсет страници юридически безсмислици, предложил на страните да хвърлят зарове — чифт или тек. Ако се падне чифт, прав е ищецът, ако се падне тек — прав е ответникът.

Така беше и тук. Това, а не друго решение беше взето не защото всички бяха съгласни, а, първо, защото председателят, който тъй дълго излага резюмето си, пропусна този път да каже онова, което винаги казваше, а именно, че отговаряйки на въпроса, те могат да кажат: „Да, виновна е, но без намерение да го лиши от живот“, и, второ, защото полковникът много дълго и скучно разказва историята за жената на шурея си; трето, защото Нехлюдов беше тъй развълнуван, че не забеляза пропускането на уговорката за липсата на намерение за лишаване от живот и мислеше, че уговорката „без мисъл за ограбване“ унищожава обвинението; четвърто, защото Пьотр Герасимович не беше в стаята — той излизаше в момента, когато старейшината препрочиташе въпросите и отговорите; и главно, защото всички бяха уморени и искаха да се освободят по-скоро и затова се съгласиха с онова решение, при което всичко щеше да се свърши по-бързо.

Заседателите позвъниха. Стражарят, който стоеше с извадена сабя пред вратата, сложи сабята си в ножницата и се отдръпна. Съдиите заеха местата си и заседателите почнаха да влизат един след друг.

Старейшината носеше листа с тържествен вид. Той пристъпи към председателя и му го подаде. Председателят го прочете и очевидно учуден, разпери ръце и се обърна към другарите си, за да се посъветва. Председателят беше учуден от това, че след като правеха уговорка на първото условие — „Без умисъл за ограбване“, заседателите бяха пропуснали да направят уговорка за второто: „Без намерение да лиши от живот.“ Излизаше, според решението на заседателите, че Маслова не е откраднала, не е ограбила, но същевременно отровила човека без всякаква видима цел.

— Вижте каква нелепост са измислили — каза той на члена отляво. — Това предвижда каторга, а тя не е виновна.

— Как така не е виновна? — каза строгият член.

— Тъй, просто не е виновна. Според мен тук трябва да се приложи член 818. (Член 818 гласи, че ако съдът намери обвинението за несправедливо, той може да отмени решението на заседателите.)

— Как мислите? — обърна се председателят към добродушния член.

Добродушният член не отговори веднага, погледна номера на листа, сложен пред него, и се помъчи да го раздели на три. Той си каза, че ако се дели на три, ще се съгласи, но макар че не се делеше, поради добрината си се съгласи.

— И аз мисля, че би трябвало — каза той.

— А вие? — обърна се председателят към намръщения член.

— В никакъв случай! — отвърна той решително. — И без това вестниците пишат, че заседателите оправдават престъпниците, какво ли ще кажат пък, когато и съдът почне да ги оправдава. Не съм съгласен в никакъв случай.

Председателят погледна часовника си.

— Жалко, но какво да се прави — и подаде въпросите на старейшината да ги прочете.

Всички станаха и старейшината, като пристъпваше от крак на крак, се изкашля и прочете въпросите и отговорите. Всички членове на съда: секретарят, адвокатите, дори и прокурорът изразиха учудване.

Подсъдимите седяха невъзмутимо, очевидно без да разбират значението на отговорите. Отново всички седнаха и председателят попита прокурора какви наказания смята той да предложи за подсъдимите.

Прокурорът, зарадван от неочаквания успех по отношение на Маслова и приписвайки тоя успех на красноречието си, направи някаква справка, надигна се и каза:

— Предлагам Симон Картинкин да се накаже въз основа на член 1452 и пункт 4 на член 1453, Ефимия Бочкова въз основа на член 1659 и Екатерина Маслова въз основа на член 1454.

Всичките тези наказания бяха най-големите, които можеха да се наложат.

— Съдът се оттегля, за да вземе решение — каза председателят, като ставаше.

Всички се изправиха и почнаха да излизат или да се движат из залата с облекчение или с приятното чувство за извършеното добро дело.

— Ама ние, драги, безсрамно я объркахме — каза Пьотр Герасимович, като се приближи към Нехлюдов, комуто старейшината разказваше нещо. — Ами че ние я пращаме на каторга.

— Какво говорите! — извика Нехлюдов, без да забелязва този път неприятната фамилиарност на учителя.

— Ами че тъй — каза той. — Ние не сложихме в отговора: „Виновна, но без намерение да лиши от живот.“ Ей сега секретарят ми каза, че прокурорът я подвежда на петнадесет години каторга.

— Но нали така решихме? — каза старейшината.

Пьотр Герасимович почна да спори, като казваше, че се разбирало от само себе си, че щом тя не е взела парите, не е могла и да има намерение да го лишава от живот.

— Но нали аз прочетох отговорите, преди да излезем? — оправдаваше се старейшината. — Никой не възрази.

— В тоя момент аз излизах от стаята — каза Пьотр Герасимович. — А вие къде зяпахте?

— Никак не мислех — каза Нехлюдов.

— Вижда се, че не сте мислили.

— Но това сигурно може да се оправи — каза Нехлюдов.

— Не, вече е свършено.

Нехлюдов погледна подсъдимите. Същите те, чиято съдба беше решена, седяха все така неподвижно зад решетката пред войниците. Маслова се усмихваше на нещо и в душата на Нехлюдов трепна лошо чувство. По-рано, при възможността да бъде оправдана и да остане в града, той не можеше да реши как да се отнесе към нея и отношението му към нея се усложняваше. Но каторгата и Сибир изведнъж унищожиха възможността за каквото и да било отношение към нея: недоубитата птица щеше да престане да се бие в чантата и да напомня за себе си.