Лев Толстой
Възкресение (22)

XXII

След последната дума на обвиняемите и твърде много продължилите преговори на страните за начина, по който трябваше да се задават въпросите, въпросите бяха зададени и председателят пристъпи към своето резюме.

Преди започване изложението по делото той твърде дълго обяснява на заседателите с приятна домашна интонация, че грабежът си е грабеж и кражбата — кражба и че открадването от заключено място си е открадване от заключено място, а от незаключено място си е открадване от незаключено място. И като обясняваше това, той особено често поглеждаше към Нехлюдов, сякаш искаше непременно да му внуши това важно обстоятелство, с надеждата, че като го разбере, той ще го обясни на другарите си. После, като сметна, че заседателите са се проникнали вече достатъчно от тези истини, той започна да развива друга истина — че убийство се нарича онова действие, от което произлиза смърт на човека, и следователно отравянето е също убийство. Когато и тази истина според него беше също възприета от заседателите, той им обясни, че ако кражбата и убийството са извършени заедно, тогава съставът на престъплението образува кражба и убийство.

Макар че той сам искаше да се отърве по-скоро и швейцарката вече го чакаше, той така беше свикнал със своята професия, че като почнеше веднъж да говори, не можеше вече да се спре, и затова подробно внушаваше на заседателите, че ако те намерят обвиняемите за виновни, имат право да ги признаят за виновни, а ако не ги намерят за виновни, имат право да не ги признаят за виновни; ако пък ги намерят виновни в едно, но невинни в друго, могат да ги признаят виновни в едно и невинни в друго. После им обясни още, че независимо от туй, че им е предоставено това право, те са длъжни да се ползуват от него разумно. Искаше също тъй да им обясни, че ако отговорят утвърдително на поставен им въпрос, то с този отговор те признават всичко, което е поставено във въпроса, а ако не признават всичко, което е поставено във въпроса, длъжни са да отбележат онова, което не признават. Но като погледна часовника и видя, че вече беше станало три без пет, реши веднага да премине към изложението на делото.

— Обстоятелствата по това дело са следните — започна той и повтори всичко, което беше казано вече няколко пъти и от защитниците, и от заместник-прокурора, и от свидетелите.

Председателят говореше, а от двете му страни членовете слушаха с дълбокомислен вид и от време на време поглеждаха часовниците си, като намираха речта му, макар и твърде добра, тоест такава, каквато трябваше да бъде, все пак малко дълга. На същото мнение беше и заместник-прокурорът, както и всички съдебни лица и всички присъствуващи в залата. Председателят свърши резюмето.

Като че ли вече всичко бе казано. Но председателят никак не можеше да се откаже от правото си да говори — тъй приятно му беше да слуша внушителните интонации на гласа си — и намери за нужно да каже още няколко думи за важността на даденото на съдебните заседатели право и с какво внимание и предпазливост трябва те да се ползуват от това право и да не злоупотребяват с него и да им припомни, че са дали клетва и че те са съвестта на обществото, и още, че тайната на съвещателната стая трябва да бъде свещена, и т.н. и т.н.

Откакто председателят беше почнал да говори, Маслова го гледаше, без да снеме очи от него, като че се боеше да не изпусне някоя дума, и затова Нехлюдов не се страхуваше, че може да срещне погледа й и не снемаше очи от нея. И в представата му се извършваше онова обикновено явление, когато отдавна невижданото лице на любим човек, което ни е поразило отначало с външните промени, настъпили през време на отсъствието, полека-лека отново започва да става тъкмо такова, каквото е било преди много години, когато всички настъпили промени изчезват и пред духовния поглед изпъква само главният израз на изключителна, неповторима духовна личност.

Точно това ставаше сега с Нехлюдов.

Да, въпреки затворническия халат, напълнялото тяло и нарасналите гърди, въпреки разширената долна част на лицето, бръчките по челото и слепоочията и подпухналите очи това беше безспорно същата Катюша, която през онова светло Христово възкресение го беше гледала така невинно отдолу нагоре, него, любимия й човек, със своите влюбени, усмихнати от радост и пълни с живот очи.

„И каква чудна случайност! Трябваше това дело да се случи именно в моята сесия, за да я срещна тук, на подсъдимата скамейка, след като не съм я срещал десет години! И как ще свърши всичко това? По-скоро, дано да свърши само по-скоро!“

Той все още се противеше на онова чувство на разкаяние, което почваше да говори в него. Всичко му се струваше някаква случайност, която ще мине и няма да накърни живота му. Той се чувствуваше в положението на кученце, което се е държало лошо в стаите и което стопанинът хваща за шията и му тика муцуната в оная мръсотия, която е направило. Кучето квичи, дърпа се назад, за да избяга колкото се може по-далеч от последиците на своето дело и да ги забрави, но неумолимият стопанин не го пуща. Тъй и Нехлюдов чувствуваше вече всичката мръсотия на онова, което беше направил, усещаше и могъщата ръка на стопанина, но все още не разбираше значението на онова, което беше направил, не признаваше самия стопанин. Все още не му се искаше да вярва, че всичко, което беше пред него, беше негово дело. Но една неумолима, невидима ръка го държеше и той чувствуваше, че няма да може да се избави. Продължаваше все още да не се предава и по навик, сложил крак връз крак и играейки си небрежно с пенснето, седеше в самоуверена поза на втория стол в първия ред. Но през това време, дълбоко в душата си, той вече чувствуваше всичката жестокост, подлост, низост не само на тази своя постъпка, но на целия си празен, развратен, жесток и самодоволен живот, и страшната завеса, която по някакво чудо скриваше от него през всичкото това време, през всички тия дванадесет години, и това му престъпление, и целия му по-късен живот, вече се разклащаше и той вече на моменти започваше да вижда зад нея.