Лев Толстой
Възкресение (14)

XIV

Нехлюдов се отби при лелите си, защото тяхното имение се намираше на пътя, по който беше минал неговият полк, и защото те много го бяха молили за това, но преди всичко се отби, за да види Катюша. Може би в дълбочината на душата си той вече имаше лоши намерения към Катюша, които му нашепваше разюзданото сега негово животинско аз, но той не съзнаваше тези намерения, а просто му се искаше да посети ония места, където беше прекарал така хубаво, и да види малко смешните си, но мили, добродушни лели, които винаги го окръжаваха, незабелязано за него, с атмосфера на любов и възторг, да види милата Катюша, за която беше запазил такъв приятен спомен.

Той пристигна в края на март, на велики петък, в киша, под проливен дъжд, измокрен до кости и измръзнал, но бодър и възбуден, както се чувствуваше постоянно по онова време. „Дали тя е още при тях?“ — мислеше си той, като влизаше в познатия, затрупан с паднал от покрива сняг стар помешчически, заграден с тухлена стена двор на лелите му. Той очакваше, че тя ще изтича, като чуе звънчето му, но на женския чардак излязоха две боси жени със затъкнати поли и с ведра, които очевидно миеха пода. Нямаше я и на главния вход; излезе само Тихон лакеят, облечен в престилка, навярно също зает с чистене. В антрето излезе Софя Ивановна в копринена рокля и боне.

— Колко мило, че дойде — каза Софя Ивановна, като го целуваше. — Машенка малко не се чувствува добре, уморена е от черквата. Днес се причестявахме.

— Честито, лельо Соня — каза Нехлюдов, като целуваше ръцете на Софя Ивановна, — извинете, измокрих ви.

— Върви в стаята си, цял си мокър. Че и мустаци вече има… Катюша! Катюша! По-скоро му направи кафе!

— Ей сега — чу се познат приятен глас от коридора.

И сърцето на Нехлюдов радостно замря. „Тук е.“ Като че слънцето се показа през облаците и Нехлюдов весело тръгна с Тихон към предишната си стая да се преоблече.

Нехлюдов искаше да разпита Тихон за Катюша: как е, как живее, няма ли да се омъжва? Но Тихон беше тъй почтителен и едновременно строг, тъй твърдо настоя сам да му полива с каната вода да се измие, че Нехлюдов не се реши да го попита за Катюша и само попита за внуците му, за стария му братов жребец, за кучето Полкан. Всички били живи и здрави освен Полкан, който бил побеснял миналата година.

Нехлюдов тъкмо беше свалил всички мокри дрехи и бе започнал да се облича, когато чу бързи стъпки и на вратата се почука. Нехлюдов позна и стъпките, и почукването на вратата. Тъй вървеше и чукаше само тя.

Той наметна мокрия шинел и се приближи до вратата.

— Влезте!

Беше тя, Катюша. Все същата, още по-мила от преди. Все тъй от долу на горе гледаха усмихнатите, наивни, малко разногледи черни очи. Както и по-рано тя беше в чиста бяла престилка. Носеше от лелите един току-що разпечатан миризлив сапун и две кърпи: една голяма, руска и друга мъхната. И недокоснатият, още с отпечатаните букви сапун, и кърпите, и самата тя — всичко беше еднакво чисто, свежо, непипнато, приятно. Милите й твърди червени устни се бърчеха както по-рано при вида му от неудържима радост.

— Добре дошли, Дмитрий Иванович! — каза тя с мъка и лицето й заля червенина.

— Здравей… здравейте — не знаеше как да й отговори той, на ти или на ви, и също почервеня като нея. — Живо-здраво?

— Слава богу… Ето, леля ви изпраща любимия ви сапун, розов — каза тя, като слагаше сапуна на масата и кърпите на облегалката на креслото.

— Те си имат свои — каза Тихон, за да защити самостоятелността на госта, и с гордост посочи отворения голям несесер на Нехлюдов със сребърни капаци, с безброй много стъкла, четчици, помади, парфюми и всякакви тоалетни принадлежности.

— Благодарете на леля. А колко се радвам, че дойдох! — каза Нехлюдов, чувствувайки, че в душата му става пак тъй светло и мило както някога.

Тя само се усмихна в отговор на тия думи и излезе.

Лелите, които винаги бяха обичали Нехлюдов, този път го посрещнаха още по-радостно от обикновено. Дмитрий отиваше на война, където можеше да бъде ранен, убит. Това трогваше лелите.

Нехлюдов беше разпределил пътуването си така, че да остане у лелите си само едно денонощие, но като видя Катюша, се съгласи да посрещне у лелини си Великден, който беше след два дни, а телеграфира на приятеля и другаря си Шенбок, с когото трябваше да се срещнат в Одеса, да се отбие и той у лелини му.

Още от първия ден, когато видя Катюша, Нехлюдов изпита към нея някогашното си чувство. Както преди, той и сега не можеше да гледа без вълнение бялата престилка на Катюша, не можеше да слуша без радост стъпките й, гласа й, смеха й, не можеше да гледа без умиление черните й като мокри боровинки очи, особено когато тя се усмихваше, главно — не можеше да гледа без смущение как тя се изчервява, когато го срещне. Той чувствуваше, че е влюбен, но не така, както по-рано, когато тази любов беше за него тайна и той сам не се решаваше да признае пред себе си, че обича, когато беше убеден, че може да се обича само веднъж. Сега той беше влюбен, съзнаваше това и му се радваше, неспокойно усещайки, макар да криеше това от себе си, каква е тая любов и какво може да произлезе от нея.

У Нехлюдов, както и у всички хора, живееха двама човека. Единият — духовен, който търси за себе си само такова благо, което би било благо и за другите хора, и другият — животинският човек, който търси благо само за себе си и за това благо е готов да пожертвува благото на целия свят. В този период на безумен егоизъм, създаден у него от петербургския и военния живот, животинският човек господствуваше у него и напълно беше задушил духовния. Но като видя Катюша и отново почувствува онова, което беше изпитвал към нея преди, духовният човек вдигна глава и почна да изявява правата си. Така през тия два дни до Великден у Нехлюдов ставаше вътрешна, несъзнавана от него борба.

Дълбоко в душата си той знаеше, че трябва да замине и че няма защо да остава у лелите си, знаеше, че от това не може да излезе нищо добро, но му беше тъй радостно и приятно, че не мислеше за това и че остана.

В събота вечер, срещу светлото Христово възкресение, свещеникът с дякона и псалта, както те разправяха, с голяма мъка преминали с шейна по локвите и калта ония три версти, които отделяха черквата от лелината къща, дойдоха да отслужат утринна.

Като поглеждаше постоянно към Катюша, която стоеше до вратата и държеше кадилницата, Нехлюдов остана заедно с лелите си и прислугата до края на утринната, честитиха си със свещеника и с лелите празника и вече се канеше да върви да спи, когато чу в коридора как Матрьона Павловна, старата горнична на Маря Ивановна, и Катюша се стягаха за черква, за да осветят козунаците и Великдена. „Ще ида и аз“ — помисли си той.

Пътят до черквата не беше нито за кола, нито за шейна и затова Нехлюдов, който се разпореждаше у лелини си като у дома, заръча да му оседлаят коня, тъй наречения „братов“ жребец, и вместо да легне да спи, облече блестящия си мундир с изпънат брич, сложи отгоре шинела и тръгна на охранения, тежък и непреставащ да пръхти стар жребец в тъмнината по локвите и снега към черквата.