Лев Толстой
Възкресение (13)

XIII

Оттогава, в продължение на три години, Нехлюдов не беше виждал Катюша. Видяха се едва когато, току-що произведен офицер, заминавайки за армията, той се отби у лелите си, но вече съвсем различен човек от оня, който прекара лятото у тях преди три години.

Тогава той беше честен, самоотвержен момък, готов да се отдаде на всяко добро дело; сега беше развратен, изтънчен егоист, обичащ само своето удоволствие. Тогава божият свят му изглеждаше като тайна, която той радостно и възторжено се мъчеше да отгатне; сега всичко в тоя живот беше просто и ясно и се определяше от ония условия на живот, в които се намираше той. Тогава нужното и важното беше общуването с природата и с живелите, мислили и чувствували преди него хора (философията, поезията); сега нужни и важни бяха човешките учреждения и общуването с другарите. Тогава жената му изглеждаше тайнствено и прелестно и тъкмо поради тая тайнственост прелестно същество; сега значението на жената, на всяка жена, освен на роднините и на жените на приятелите му, беше твърде определено: жената беше един от най-добрите инструменти за изпитаното вече удоволствие. Тогава не му трябваха пари и той можеше да не взема дори и третата част от онова, което му даваше майката, можеше да се откаже от имението на баща си и да го раздаде на селяните; сега хиляда и петстотинте рубли на месец, които му даваше майката, не му стигаха и той имаше вече неприятни разговори с нея за пари. Тогава за свое истинско аз той смяташе духовното си същество; сега поставяше на първо място своето здраво, бодро, животинско аз.

И цялата тази страшна промяна с него стана само затова, защото той престана да вярва в себе си и почна да вярва в другите. А той престана да вярва в себе си и започна да вярва в другите, защото му беше много трудно да живее с вяра в себе си: като вярваше в себе си, той трябваше винаги да решава всички въпроси не в полза на своето животинско аз, което търсеше леки радости, а почти винаги против него; като вярваше в другите, нямаше какво да решава — всичко вече беше решено, и то решено винаги против духовното и в полза на животинското аз. Освен това, като вярваше в себе си, той винаги се излагаше на хорското осъждане, а като вярваше в другите, получаваше одобрението на хората, които го заобикаляха.

Така, когато Нехлюдов мислеше, четеше, говореше за бога, за правдата, за богатството, за бедността — всички окръжаващи смятаха това за неуместно и отчасти смешно, а майка му и леля му го наричаха с добродушна ирония notre cher philosophe^[1], когато обаче четеше роман, разказваше непристойни анекдоти, ходеше във френския театър на смешни водевили и весело ги преразказваше — всички го хвалеха и насърчаваха. Когато той смяташе за необходимо да ограничава нуждите си, носеше стар шинел и не пиеше вино, всички смятаха това за странност и някаква самохвална оригиналност, а когато харчеше големи суми за лов или за да си подреди необикновено разкошен кабинет, всички хвалеха вкуса му и му подаряваха скъпи неща. Когато беше девствен младеж и искаше да си остане такъв до женитбата, роднините се страхуваха за здравето му и дори майка му не се огорчи, а по-скоро се зарадва, когато узна, че е станал истински мъж и е отнел на другаря си някаква френска дама. За случката с Катюша — за това, че би могла да му мине мисълта да се ожени за нея, княгинята-майка не можеше да помисли без ужас.

Също така, когато Нехлюдов, достигнал пълнолетието си, раздаде на селяните малкото имение, което беше наследил от баща си, защото смяташе владението на земята за несправедливо — постъпката му хвърли в ужас майка му и роднините и беше постоянен предмет на укори и насмешки от страна на всички роднини. Те не преставаха да му разправят, че селяните, които бяха получили земята, не само не забогатели, но обеднели, като отворили в селото три кръчми и съвсем престанали да работят. А когато Нехлюдов постъпи в гвардията и изгуля и проигра на комар със своите високопоставени другари толкова много пари, че Елена Ивановна трябваше да тегли от капитала си, тя почти не се огорчи, като смяташе, че това е естествено и дори добро, щом тази шарка се ваксинира на младини и в добро общество.

Отначало Нехлюдов се бореше, но борбата беше много трудна, защото всичко, което той, вярвайки в себе си, смяташе за добро, другите смятаха за лошо и обратно — всичко, което той, вярвайки в себе си, смяташе за лошо, всички околни смятаха за добро. И всичко свърши с това, че Нехлюдов се предаде, престана да вярва в себе си и започна да вярва в другите. Отначало това отричане от себе си му беше неприятно, но това неприятно чувство не продължи много и твърде скоро Нехлюдов почна да пие и да пуши и престана да изпитва онова неприятно чувство и дори изпита голямо облекчение.

И така с всичката страст на своята природа Нехлюдов цял се отдаде на тоя нов, одобряван от всички околни живот и съвсем заглуши в себе си гласа, който изискваше друго. Това започна, когато той се пресели в Петербург, и свърши с постъпването му на военна служба.

Военната служба изобщо развращава хората, като поставя постъпилите на нея в условия на пълно безделие, тоест на липса на разумен и полезен труд, и ги освобождава от общите човешки задължения, вместо които издига само условната чест на полка, на мундира, на знамето, и от една страна — безкрайната власт над други хора, а от друга — робската покорност пред по-висшето началство.

Но когато към това развращаване от военната служба изобщо с нейния култ към мундира и знамето, с разрешаването на насилието и убийството се прибави още и развращаването от богатството и близкото общуване с царското семейство, както става в средите на избраните гвардейски полкове, в които служат само богати и знатни офицери, тогава това развращаване достига у хората, попаднали под негово влияние, до състоянието на пълно егоистично безумие. Именно в такова егоистично безумие се намираше и Нехлюдов от момента, когато постъпи на военна служба и започна да живее така, както живееха другарите му.

Работа нямаше никаква освен това, облечен в хубаво ушит и изчистен не от него, а от други хора мундир, с каска, с оръжие, също тъй и направено, и изчистено, и поднесено му от други хора, да язди на хубав, също така дресиран, обязден и отгледан от други кон на учение или на преглед със също такива хора и да препуска, да размахва сабя, да стреля и да учи други хора на това. Друго занятие той нямаше и най-високопоставените хора — млади, стари, царят и приближените му — не само одобряваха това занятие, но го хвалеха, благодаряха за него. След тези занятия се смяташе за добро и смислено пръскането на получаваните кой знае откъде пари, събирането с компании на ядене, особено на пиене, в офицерските клубове или в най-скъпите ресторанти; после театри, балове, жени и след това пак езда, размахване на саби, препускане и пак пръскане на пари, и вино, карти, жени.

Особено развращаващо действува този живот върху военните, защото ако цивилен човек води такъв живот, в дълбочината на душата си той не може да не се срамува от него. Военните обаче смятат, че всичко трябва да бъде точно тъй, хвалят се, гордеят се с тоя живот, особено във военно време, както беше с Нехлюдов, постъпил на военна служба след обявяването на войната с Турция. „Ние сме готови да жертвуваме живота си на война и затова този безгрижен и весел живот не само е простим, но и необходим за нас. Затова го и водим.“

Такива бяха мъглявите мисли на Нехлюдов в оня период на живота му; през всичкото това време той чувствуваше възторга на освобождението от всички нравствени прегради, които бе си поставял по-рано, и не преставаше да се намира в това хроническо състояние на егоистично безумие.

В такова именно състояние се намираше той, когато след три години се отби при лелите си.