Лев Толстой
Възкресение (128)

XXVII

В една от килиите на заточениците за свое учудване Нехлюдов видя същото онова странно старче, което беше видял сутринта на сала. Това старче, чорлаво и цялото в бръчки, само по риза, мръснопепелява, скъсана на рамото, и също такива гащи, седеше босо на пода до нара и гледаше строго-въпросително влезлите. Посталото му тяло, показващо се през дупките на мръсната му риза, беше жалко и слабо, но лицето беше още по-съсредоточено, сериозно и оживено, отколкото на сала. Както и в другите килии всички затворници скочиха и се изправиха при влизането на началството; само старчето продължаваше да седи. Очите му блестяха и веждите се мръщеха гневно.

— Стани! — извика му директорът.

Старикът не се помръдна, а само се изсмя презрително.

— Пред теб стоят само слугите ти. А аз не съм ти слуга. Ти носиш печата… — продума старчето, като сочеше челото на директора.

— Ка-а-ак? — заплашително каза директорът, като пристъпи към него.

— Познавам тоя човек — побърза да каже Нехлюдов на директора. — Защо е задържан?

— Полицията го е изпратила, защото няма паспорт. Молим ги да не ги пращат, а те все пращат — каза директорът, като гледаше накриво стареца.

— И ти май си също от войската на антихриста? — обърна се старикът към Нехлюдов.

— Не, аз съм посетител — каза Нехлюдов.

— Какво, дошли сте да се научите как антихристът мъчи хората? На̀, гледай! Събрал хората, затворил в клетка цяла войска. Вместо да изкарват хляба си с пот на челото, той ги затворил като свини, храни ги без работа, за да се озверят.

— Какво говори? — попита англичанинът.

Нехлюдов преведе, че той осъжда директора, задето държи хората в неволя.

— Но как, попитайте го, според него трябва да се постъпва с тия, които не спазват закона? — каза англичанинът.

Нехлюдов преведе въпроса.

Старикът се засмя странно, като показа гъстите си зъби.

— Законът! — повтори той презрително. — Най-напред той ограбил всички, цялата земя, отнел всичкото богатство на хората, прибрал го за себе си, избил всички, които излезли против него, а после написал закона никой да не краде и да не убива. Да беше написал тоя закон по-рано.

Нехлюдов преведе думите му. Англичанинът се усмихна.

— Но все пак как да се постъпва сега с крадците и убийците? Попитайте го.

Нехлюдов пак преведе въпроса. Старецът се намръщи строго.

— Кажи му да снеме от себе си печата на антихриста, тогаз не ще има за него нито крадци, нито убийци. Тъй му кажи.

— He, is crazy^[1] — каза англичанинът, когато Нехлюдов му преведе думите на стареца, и като вдигна рамене, излезе от килията.

— Ти прави, което е нужно, а тях остави. Всеки за себе си. Бог знае кого да наказва, кого да помилва, а не ние — каза старецът. — Бъди си сам началник и тогаз няма нужда от началници. Върви, върви! — прибави той, като се мръщеше сърдито и гледаше с блеснали очи Нехлюдов, който се бавеше в килията. — Нагледа ли се как слугите на антихриста хранят въшките с хора? Върви, върви!

Когато Нехлюдов излезе в коридора, англичанинът стоеше заедно с директора пред отворената врата на една празна килия и питаше за какво служи тази килия. Директорът обясни, че това е моргата.

— О! — каза англичанинът, когато Нехлюдов му преведе, и поиска да влезе.

Моргата беше обикновена малка килия. На стената светеше лампичка и осветяваше слабо натрупаните в единия ъгъл чували, дърва и върху наровете вдясно четири мъртви тела. Първият труп, с кълчищена риза и гащи, беше човек едър на ръст, с мъничка остра брадичка и с наполовина бръсната глава. Тялото беше се вече вкочанило; сините ръце очевидно са били скръстени на гърдите, но сега бяха се освободили; босите крака също се бяха разделили и стърчаха със стъпалата настрани. До него, в бяла блуза и пола, боса и гологлава, с рядка къса плитчина, лежеше стара жена със сбръчкано малко жълто лице и остро носле. Зад жената лежеше още един труп на мъж в нещо лилаво. Този цвят напомни нещо познато на Нехлюдов.

Той се приближи и се вгледа.

Мъничка, остра, щръкнала нагоре брадичка, здрав, хубав нос, бяло високо чело, редки къдрави коси. Той виждаше познати черти и не вярваше на очите си. Вчера още беше виждал това лице възбудено-ядно, страдащо. Сега то беше спокойно, неподвижно и страшно хубаво.

Да, това беше Крилцов или поне оная следа, останала от неговото материално съществуване.

„За какво страда той? Защо живя? Дали е разбрал това сега?“ — мислеше Нехлюдов, чувствувайки, че отговор няма, че няма нищо, освен смъртта, и изведнъж почувствува, че му прилошава.

Без да се сбогува с англичанина, Нехлюдов помоли надзирателя да го придружи до двора и почувствувал нужда да остане сам, за да обмисли всичко онова, което беше изживял тая вечер, отиде в хотела.