Лев Толстой
Възкресение (123)

XXII

Като пое по хълма, коларят се обърна.

— В кой хотел да карам?

— Кой е най-добрият?

— Най-добър е „Сибирският“. Но и у Дюков е добре.

— Където искаш.

Коларят пак седна настрани и усили ход. Градът беше като всички градове: същите къщи с мецанини и зелени покриви, същата катедрала, бакалници и магазини на главната улица и дори същите стражари. Само къщите бяха почти всички дървени и улиците непавирани. В една от най-оживените улици коларят спря тройката пред вратите на един хотел. Но в хотела нямаше свободна стая, тъй че трябваше да отидат в друг. В този друг имаше свободна стая и Нехлюдов за пръв път от два месеца се намери пак в обичайните условия на относителна чистота и удобство. Колкото и да не беше разкошна стаята, в която въведоха Нехлюдов, той изпита голямо облекчение след тройката, хановете и етапните комендантства. Главното, трябваше да се очисти от въшките, от които никога не можеше да се освободи напълно след посещенията в етапните комендантства. Като се настани, той веднага отиде на баня, а оттам, добил градски вид — колосана риза и изгладени панталони, сюртук и палто, — отиде при местния началник. Извиканият от портиера на хотела колар с охранен, едър киргизки кон, впрегнат в подскачащ кабриолет, откара Нехлюдов пред голямо хубаво здание, пред което стояха часовои и стражар. Пред къщата и зад къщата имаше градина, където между окапалите, стърчащи с голите си клони трепетлики и брези гъсто и тъмно зеленееха смърчове, борове и ели.

Генералът беше болен и не приемаше. Все пак Нехлюдов помоли лакея да предаде картичката му и лакеят се върна с благоприятен отговор.

— Казаха да заповядате.

Преддверието, лакеят, ординарецът, стълбата, салонът с излъскан паркет — всичко това напомняше Петербург, само че беше по-мръсно и по-величествено. Въведоха Нехлюдов в кабинета.

Генералът, подпухнал, с картофообразен нос и големи издатини на челото и на оголения череп, с възглавнички под очите, човек сангвиничен, седеше в татарски копринен халат с цигара в ръка и пиеше чай от чаша в сребърна подставка.

— Здравейте, любезни. Извинете, че ви приемам по халат; все е по-добре, отколкото никак да не ви приема — каза той, като загръщаше с халата дебелия, нагънат отзад на гънки врат. — Малко съм неразположен и не излизам. Какво ви носи в нашето нечуто и незнайно царство?

— Придружавах група затворници, сред които имам едно близко лице — каза Нехлюдов, — и затова дойдох да моля ваше превъзходителство отчасти за това лице и още по едно обстоятелство.

Генералът смукна от цигарата, сръбна чай, угаси цигарата в малахитовата пепелница и без да снема от Нехлюдов тесните си, затлъстели, бляскави очи, сериозно слушаше. Той го прекъсна само за да попита няма ли да запуши.

Генералът беше от оня тип учени военни, които смятаха за възможно примирението между своята професия и либералността и хуманността. Но като човек по природа умен и добър, той много скоро почувствува невъзможността от такова примирение и за да не вижда онова вътрешно противоречие, в което се намираше постоянно, все повече и повече се отдаваше на тъй разпространения между военните навик да пият много алкохол и толкова се отдаде на тоя навик, че след тридесет и пет годишна военна служба стана онова, което докторите наричат алкохолик. Беше цял алкохолизиран. Достатъчно му беше да пийне каквато и да е течност, за да се почувствува пиян. А да пие, за него беше такава потребност, без която не можеше да живее, и всеки ден привечер той беше вече съвсем пиян, макар че тъй се беше приспособил към това състояние, че не се кандилкаше и не говореше особени глупости. Пък и дори да говореше, заемаше такова важно, първенствуващо положение, че каквато и глупост да кажеше, приемаха я за умна реч. Само сутрин, когато именно го завари Нехлюдов, той приличаше на разумен човек и можеше да разбира какво му говорят и повече или по-малко успешно изпълняваше на дело поговорката, която обичаше да повтаря: „Пияница и умник — двойно богат.“ Началството знаеше, че е пияница, но все пак той беше по-образован от другите — макар че образованието му бе спряло на онова място, където го завари пиянството, — беше смел, ловък, представителен, умееше и в пияно състояние да се държи тактично и затова го назначиха и държаха на важното и отговорно място, което заемаше.

Нехлюдов му разказа, че лицето, което го интересува, е жена, че тя е невинно осъдена и че е подадена за нея молба до височайшата особа.

— Да. Е, и? — каза генералът.

— Обещаха ми от Петербург, че ще ми изпратят съобщение за съдбата на тази жена не по-късно от този месец, и то тук…

Без да снеме очи от Нехлюдов, генералът протегна ръката си с къси пръсти към масата, позвъни и мълком продължи да слуша, като смучеше цигара и кашляше особено високо.

— И тъй, ще ви моля, ако е възможно, да задържите тази жена тук, докато се получи отговор на подадената молба.

Влезе лакеят, ординарец, облечен във военна униформа.

— Питай дали Ана Василевна е станала — каза генералът на ординареца — и налей още чай. Друго нещо? — обърна се генералът към Нехлюдов.

— Другата ми молба — продължаваше Нехлюдов — засяга един политически затворник от същата група.

— Я виж ти! — каза генералът, като кимна многозначително.

— Той е тежко болен — на умиране. И навярно ще го оставят в тукашната болница. Една от политическите жени иска да остане при него.

— Чужда ли му е?

— Да, но тя е готова да се омъжи за него, стига само това да й даде възможност да остане при него.

Генералът гледаше втренчено с блестящите си очи, мълчеше, очевидно за да смути събеседника си с поглед, и не спираше да пуши.

Когато Нехлюдов свърши, той взе една книга от масата и като плюнчеше бързо пръстите си, с които обръщаше листата, намери главата за брака и я прочете.

— На какво е осъдена? — попита той, като дигна очи от книгата.

— Тя ли, на каторга.

— И тъй, положението на осъдения не може да се подобри вследствие на брака му.

— Но нали…

— Извинете. Ако за нея се ожени свободен, тя все пак ще трябва да изтърпи наказанието си. Въпросът тук е: кой носи по-тежкото наказание, той или тя?

— И двамата са осъдени на каторжна работа.

— Тогава сме квит — каза със смях генералът. — Едно и също и за него, и за нея. Него по болест може да го оставят — продължаваше той — и, разбира се, ще бъде направено всичко възможно за облекчаване на участта му; но тя, дори и да се омъжи за него, не може да остане тук…

— Генералшата пие кафе — доложи лакеят.

Генералът кимна и продължи:

— Впрочем ще помисля още. Как се казват? Запишете, ето тук.

Нехлюдов записа.

— И това не мога — каза генералът на Нехлюдов на молбата му да се вижда с болния. — Разбира се, аз не ви подозирам — каза той, — но вие се интересувате от него и от други, а вие имате пари. А тук у нас всичко е продажно. Казват ми: изкоренете рушветчийството. Но как да го изкорениш, когато всички са рушветчии? И колкото е по-долен чин, толкова повече. А как мога да следя човека на пет хиляди версти? Той там е такова царче, каквото съм и аз тук — и той се засмя. — Вие нали сте имали свиждания с политическите, давали сте пари и са ви пущали? — попита той усмихнат. — Нали?

— Да, така е.

— Разбирам, че вие сте длъжен да послъгвате така. Искате да видите някой политически затворник. И вие го съжалявате. А надзирателят или конвойният ще вземат, защото имат нищожна заплата и семейство, и те не могат да не вземат. И на негово, и на ваше място и аз бих постъпил като вас и като него. Но на своето място аз не мога да си позволя да отстъпя от най-строгата буква на закона именно защото съм човек и мога да се увлека по чувството на съжаление. А аз съм изпълнителен, доверили са ми се при известни условия и аз трябва да оправдая това доверие. И тъй, този въпрос е изчерпан. Е, сега кажете, какво ново към вас в метрополията?

И генералът почна да разпитва и да разказва, като очевидно искаше в едно и също време да научи новини и да покаже всичката си важност и хуманност.