Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion(2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki(2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. —Добавяне

XXI

Нехлюдов стоеше на края на сала и гледаше широката бърза река. Във въображението му изникнаха, като се сменяха, два образа: подскачащата от друсането глава на умиращия в озлобление Крилцов и фигурата на Катюша, крачеща бодро по края на пътя със Симонсон. Едното впечатление — от неприготвения за смъртта умиращ Крилцов — беше тежко и тъжно. Другото впечатление — от бодрата Катюша, намерила любов в такъв човек като Симонсон и застанала сега на твърдия и сигурен път на доброто — трябваше да бъде радостно, но за Нехлюдов то също беше тежко и той не можеше да преодолее тази тежест.

От града по водата достигна тътен и меден звук на голяма камбана. Стоящият до Нехлюдов колар и всички колари снеха един подир друг шапки и се прекръстиха. Обаче най-близкостоящият до перилата нисък, рошав старик, когото Нехлюдов отначало не беше забелязал, не се прекръсти, а вдигна глава и втренчи поглед в Нехлюдов. Тоя старец беше облечен в изпокърпена подевка, платнени гащи и износени, закърпени ботуши. На рамо носеше малка торба, на главата — висок протрит кожен калпак.

— Ти защо не се молиш, старче? — каза Нехлюдовият колар, като надяна и оправи калпака си. — Или не си кръстен?

— На кого да се моля? — каза рошавият старик, като изговаряше решително, предизвикателно и бързо сричка след сричка.

— То се знае на кого — на бога — иронично каза коларят.

— А ти ми посочи де е той, твоят бог.

Имаше нещо тъй сериозно и твърдо в израза на стареца, че коларят, почувствувал, че има работа със силен човек, малко се смути, но не се издаде и в желанието си да не премълчи и да не се изложи пред ослушващата се публика, бързо отвърна:

— Къде ли? То се знае — на небето.

— А ти бил ли си там?

— Бил, не бил, всеки знае, че трябва да се молим богу.

— Но никой нигде не е виждал бога. Той прати единородния си син, роден в недрата на отца си — каза старецът строго намръщен със същата скороговорка.

— Ти, види се, нямаш съвест, невернико. На дявола се молиш — каза коларят, като втикваше големия камшик в пояса и оправяше оглавника на третия кон.

Някой се засмя.

— А ти от каква си вяра, дядо? — попита един вече на средна възраст човек, който стоеше с колата си на края на сала.

— Никаква вяра нямам. Затуй никому, никому не вярвам освен на себе си — пак тъй бърже и решително отвърна старецът.

— Но как ще вярваш на себе си? — каза Нехлюдов, като се намеси в разговора. — Може да сбъркаш.

— Никогаж — тръскайки глава, решително отвърна старецът.

— Тогава защо има различни вери? — попита Нехлюдов.

— Затова има различни вери, че на хората вярват, а на себе си не вярват. И аз вярвах на хората и се лутах кат в тайга; тъй се залутах, че не вярвах да се измъкна. И староверци, и нововерци, и съботници, и самобичуващи се, и старообрядци, и новообрядци, австрияци и скопци. Всяка вяра себе си хвали. Затуй са плъзнали като слепи палета. Вери много, а духът един. И в теб, и в мен, и в него. Значи, всеки да вярва в своя си дух и ей всички ще бъдат едно. Ако всеки е верен на себе, всички ще бъдат единни.

Старецът говореше високо и все се оглеждаше, очевидно с желанието да го слушат колкото е възможно повече хора.

— Как, отдавна ли изповядвате това? — попита го Нехлюдов.

— Аз ли? Отдавна. Веч двайсет и три години ме преследват.

— Как преследват?

— Както преследваха Христа, тъй преследват и мене. Хващат ме и ме влачат по съдилища, при попове, книжници и фарисеи; затваряха ме в лудница. Но нищо не могат ми направи, щото съм слободен. „Как се казваш?“ — питат ме. Мислят, че ще приема върху си някакво звание. Но аз не приемам никакво звание. От всичко се отрекох, нямам ни име, ни местожителство, ни отечество — нищо нямам. Сам за себе си съм. Как ме наричат? Човек. „А на колко си години?“ — „Не съм ги броил — казвам, — пък и нямат брой, щото съм бил винаги и винаги ще бъда.“ — „А кои са — казват — баща ти, майка ти?“ — „Не, казвам, нямам ни баща, ни майка освен бога и земята. Бог е баща ми, земята — майка ми.“ — „А царя — казват — признаваш ли?“ — „Защо да го не признавам? Той е цар за себе си, аз съм цар за мене си.“ — „Ех — казват, — с тебе не може да се говори.“ — „Та не ви карам да говорите с мене“ — казвам. Все тъй ме мъчат.

— А сега къде отивате? — попита Нехлюдов.

— Че където бог ме отведе. Работя, кат няма работа — прося — завърши старецът, като забеляза, че салът пристигна на другия бряг, и победоносно изгледа всички, които го слушаха.

Салът спря на другия бряг. Нехлюдов извади портмонето си и предложи на стареца пари. Старецът отказа.

— Това не вземам. Хляб вземам — каза той.

— Е, прощавай.

— Няма какво да прощавам. Ти не ме обиди. А и не можеш ме обиди — каза старецът и почна да надява на раменете си снетата торба. През това време изблъскаха тройката и впрегнаха конете.

— Що ви трябва да разговаряте, господарю — каза коларят на Нехлюдов, когато той, като даде за почерпка на великаните-превозвачи, влезе в колата. — Ей тъй, безпътен скитник.