Лев Толстой
Възкресение (121)

XX

Когато Нехлюдов се събуди, коларите вече отдавна бяха излезли, съдържателката беше пила чай и като бършеше с кърпа потната си дебела шия, дойде да обади, че един войник от комендантството му е донесъл записка. Записката беше от Маря Павловна. Тя пишеше, че припадъкът на Крилцов е по-сериозен, отколкото мислели. „По едно време искахме да го оставим и да останем с него, но не ни позволиха, и ще го водим със себе си, но се боим от всичко. Помъчете се да наредите в града така, че ако го оставят, да оставят някого от нас. Ако е нужно за това да се омъжа за него, аз, разбира се, съм готова.“

Нехлюдов изпрати момчето на станцията за конете и бързо почна да се приготовлява. Не беше успял да допие втората чаша, когато пощенската тройка се приближи до прага, като дрънкаше със звънчетата и тропаше с колелетата си по замръзналата кал като по калдъръм. Нехлюдов плати на дебелата съдържателка и побърза да излезе, седна на седалката в колата и поръча на коларя да бърза колкото се може повече, за да настигнат групата. Недалеч от заграденото пасище той настигна каруците, които, натоварени с торби и болни, скърцаха по започналата да се топи замръзнала кал (офицерът го нямаше, той беше заминал напред). Войниците, очевидно пийнали, разговаряха весело и вървяха отзад и отстрани на пътя. Каруците бяха много. В първите седяха тясно притиснати по шест души слаби углавни, на задните три седяха — по трима в каруца — политическите. В най-задната седяха Новодворов, Грабец и Кондратиев, във втората — Ранцева, Набатов и оная слаба жена с ревматизъм, на която Маря Павловна беше отстъпила мястото си. В третата, върху слама и възглавница, лежеше Крилцов. На капрата до него седеше Маря Павловна. Нехлюдов спря коларя край Крилцов и тръгна към него. Пийналият конвоен замаха с ръка на Нехлюдов, но Нехлюдов не му обърна внимание, приближи се до каруцата и като се държеше за ритлата, тръгна редом. В кожух и астраганен калпак, с вързана кърпа на устата, Крилцов изглеждаше още по-слаб и по-блед. Прекрасните му очи изглеждаха особено големи и блестящи. Поклащайки се леко от блъскането на колата, той гледаше Нехлюдов, без да снема очи, и на въпроса му как е, само притвори очи и сърдито поклати глава. Очевидно цялата му енергия се изчерпваше в усилието да понася друсането на каруцата. Маря Павловна седеше на другата страна на колата. Тя размени с Нехлюдов многозначителен поглед, който изразяваше цялото й безпокойство за положението на Крилцов, и после веднага заговори с весел глас.

— Май че офицерът се засрами — извика тя, за да може Нехлюдов да я чуе през грохота на колелетата. — Снеха белезниците на Бузовкин. Той сам носи детето си и с него вървят Катя и Симонсон, а вместо мен — Верочка.

Крилцов каза нещо, което не можеше да се чуе, като посочи Маря Павловна, и сгърчил лице, очевидно за да сдържи кашлицата си, поклати глава. Нехлюдов приближи глава, за да чуе. Тогава Крилцов откри устата си под кърпата и пришепна:

— Сега съм много по-добре. Само да не настина.

Нехлюдов кимна утвърдително с глава и се спогледа с Маря Павловна.

— Е, как е проблемата с трите тела? — пришепна пак Крилцов и се усмихна едвам, с мъка. — Мъчно ли е решението?

Нехлюдов не разбра, но Маря Павловна му обясни, че това е прочутата математическа проблема за определяне отношението между трите тела: слънцето, луната и земята, и че Крилцов е измислил на смях това сравнение за отношенията между Нехлюдов, Катюша и Симонсон. Крилцов кимна с глава, за да покаже, че Маря Павловна е обяснила вярно шегата му.

— Не аз ще решавам — каза Нехлюдов.

— Получихте ли моята записка, ще направите ли нужното? — попита Маря Павловна.

— Непременно — каза Нехлюдов и като забеляза недоволство върху лицето на Крилцов, отдръпна се към бричката си, качи се на своята изтърбушена седалка, хвана се за ритлата на колата, която го клатушкаше по коловозите на утъпкания път, тръгна да задмине разтегнатата на цяла верста група затворници във вериги и двойки с белезници, облечени в сиви халати и полушубки. На отвъдната страна на пътя Нехлюдов позна синята кърпа на Катюша, черното палто на Вера Ефремовна, куртката, плетената шапка и белите вълнени чорапи на Симонсон, превързани с ремъци като сандали. Той вървеше редом с жените и говореше нещо разпалено.

Като видяха Нехлюдов, жените му се поклониха, а Симонсон повдигна тържествено шапка. Нехлюдов нямаше какво да им каже и без да спира колата, ги задмина. Излязъл пак на утъпкания път, коларят подкара още по-бързо, но непрестанно трябваше да се отбива от утъпканото, за да изпреварва влачещите се по пътя от двете страни обози.

Пътят, цял изринат от дълбоки коловози, вървеше през тъмна иглолистна гора, изпъстрена от двете страни с ярката и пясъчна жълтевина на още неокапалите листа на брезите и листвениците. По средата на пътя гората свърши и от двете страни се откриха поляни, показаха се златни кръстове и кубета на манастир. Денят се беше прояснил напълно, облаците се пръснаха, слънцето се издигна над гората и мокрите листа, и локвите, и кубетата, и кръстовете на черквата ярко блестяха на слънцето. Вдясно, напред в синкавата далечина, се бялнаха далечни планини. Тройката влезе в голямо крайградско село. Селската улица беше пълна с хора — и руси, и местни с чудноватите си шапки и халати. Пияни и трезви мъже и жени гъмжаха и шумяха около дюкяните, гостилниците, кръчмите и каруците. Чувствуваше се близостта на града.

Като шибна и подръпна десния кон и седна на капрата малко накриво, тъй че поводите му да бъдат отдясно, очевидно за да се поперчи, коларят препусна по широката улица и без да задържа ход, приближи до реката, която се минаваше със сал. Салът беше на средата на бързата река и идеше от отвъдната страна. На отсамната страна чакаха двайсетина каруци. Нехлюдов не чака дълго. Откараният високо нагоре срещу течението сал, носен от бързея, скоро доближи дъските на кея.

Високите, широкоплещести, мускулести и мълчаливи превозвачи, в полушубки и високи ботуши, ловко и умело прехвърлиха въжетата, закрепиха ги на стълбовете и като дигнаха преградата, пуснаха стоящите на сала коли на брега и почнаха да качват каруците, като изпълниха целия сал с коли и дърпащи се от водата коне. Бързата, широка река блъскаше с вълните си борда на лодките на сала, като изопваше въжетата. Когато салът се напълни и Нехлюдовата бричка, с разпрегнати коне, притисната от всички страни, стоеше на единия край, превозвачите сложиха преградата, без да обръщат внимание на молбите на неуспелите да влязат, махнаха въжетата и потеглиха. На сала беше тихо, чуваше се само тропотът на краката на превозвачите и тропотът о дъските на пристъпващите от крак на крак коне.