Лев Толстой
Възкресение (120)

XIX

Вън беше звездна нощ. Върнал се в хана по замръзналата, само тук-там още размекнала се кал, Нехлюдов похлопа на тъмния прозорец и широкоплещестият работник му отвори вратата бос и го пусна в пруста. Надясно от пруста се чуваше високото хъркане на коларите в общото помещение; отпред зад вратата, на двора, се чуваше как голям брой коне дъвчеха овес. Наляво водеше вратата за голямата стая. В голямата стая миришеше на пелин и пот и през преградката се чуваше равномерното, прилично на сърбане, хъркане на нечии мощни дробове, а пред иконите гореше кандило в червена чаша. Нехлюдов се съблече, постла одеялото на мушамената кушетка, сложи кожената си възглавница и легна, като прекарваше през въображението си всичко, което видя и чу тоя ден. От всичко, което Нехлюдов беше видял днес, най-ужасно му се стори момчето, което спеше в локвата, изтекла от кацата, сложило глава върху крака на затворника.

Въпреки неочакваността и важността на разговора със Симонсон и Катюша тая вечер той не се спря на това събитие; отношението му към тоя въпрос беше много сложно и заедно с това неопределено и затова той отбягваше да мисли за него. Но толкова по-живо си спомни той зрелището, което представляваха онези нещастници, които се задъхваха в задушния въздух и се търкаляха в течността, изтекла от вонящата каца, и особено това момче с невинно лице, заспало върху крака на затворника, което не излизаше от ума му.

Да знаеш, че някъде далеч едни хора мъчат други, като ги подлагат на всякакъв вид развратяване, на безчовечни унижения и страдания — е едно, и да виждаш непрекъснато в продължение на три месеца това развратяване и мъчителство на едни хора на други — е съвсем друго. И Нехлюдов изпитваше това. През тия три месеца той неведнъж се беше питал: „Аз ли съм луд, че виждам това, което другите не виждат, или са луди ония, които вършат това, което аз виждам?“ Но хората (и те бяха толкова много) правеха това, което го учудваше и ужасяваше тъй много, с такава спокойна сигурност, че тъй трябваше да бъде и че това, което правят, е много важна и полезна работа — така че беше трудно да се приемат всички тия хора за луди; а себе си той не можеше да приеме за луд, защото съзнаваше яснотата на мисълта си. И затова той постоянно се намираше в недоумение.

Това, което Нехлюдов беше видял през тия три месеца, му се представяше в следния вид: от всички живеещи на свобода хора се отделят чрез съдилищата и администрацията най-нервните, горещи, възбудими, даровити и силни и по-малко от другите хитри и предпазливи хора и тия хора, съвсем не по-виновни и по-опасни за обществото от ония, които оставаха на свобода, първо, затваряха в затвори, етапни комендантства, каторги, където ги държаха с месеци и години в пълно безделие, материално обезпечени и откъснати от природата, семейството, труда, тоест вън от всички условия на естествения и морален човешки живот. Това първо. Второ, в тия заведения тия хора се подлагаха на всякакъв вид ненужни унижения — вериги, бръснати глави, позорни дрехи, тоест лишаваха ги от главния двигател за добър живот на слабите хора — грижа за хорското мнение, срам, съзнание за човешко достойнство. Трето — като ги излагаха на постоянна опасност за живота им, да не говорим за изключителните случаи на слънчеви удари, удавяне, пожар, постоянните в затворите заразни болести, изтощение, побои, тия хора се намираха постоянно в онова положение, при което най-добрият, морален човек от чувство за самосъхранение прави и извинява другите за извършване на най-ужасни по жестокостта си постъпки. Четвърто — тия хора се събираха насила с изключително развратени от живота (и особено от същите тия учреждения) развратници, убийци и злодеи, които действуваха, както квасът на тестото, върху всички още не напълно развратени от употребените средства хора. И най-сетне, пето — на всички хора, изложени на тия влияния, се внушаваше по най-убедителен начин, а именно, чрез всякакъв вид безчовечни постъпки над самите тях, чрез изтезаване на децата, жените, старците, чрез бой, налагане с пръчки, с камшици, чрез даване награди на ония, които ще доставят жив или мъртъв някой избягал затворник, чрез отлъчване на мъжете от жените им и събиране за съжителство чужди жени с чужди мъже, чрез застрелване, бесилки — внушаваше им се по най-убедителен начин, че всякакъв вид насилие, жестокости, зверства не само не се забраняват, но се разрешават от самото правителство, когато това е изгодно за него, и затова са още по-позволени за ония, които се намират в неволя, нужда и бедствие.

Всичко това бяха сякаш нарочно измислени учреждения за провеждане на такъв сгъстен до последна степен разврат и порок, който не би могъл да се постигне при никакви други условия, та после тия сгъстени пороци и разврат да се разпространяват в най-широки размери сред целия народ. „Сякаш е поставена задача как по най-добър, най-сигурен начин да се развратят колкото се може повече хора“ — мислеше Нехлюдов, като вникваше в онова, което ставаше в затворите и етапните комендантства. Всяка година докарваха стотици хиляди хора до най-висока степен на развратяване и когато се развратяваха напълно, пущаха ги на свобода, за да разнасят усвоения в затворите разврат сред целия народ.

В затворите — в Тюменския, Екатерининбургския, Томския — и в етапните комендантства Нехлюдов виждаше как тая цел, която сякаш си беше поставило обществото, се постигаше успешно. Прости, обикновени хора, притежаващи изискванията на руския обществен, селски, християнски морал, се отказваха от тия понятия и усвояваха нови, затворнически, състоящи се главно в това, че всяко поругаване, всяко насилие над човешката личност, всяко нейно унищожаване е позволено, когато е изгодно. Хората, прекарали известно време в затвора, разбираха с цялото си същество, че ако се съди по това, което правят с тях, всички ония нравствени закони за уважение и милост към човека, проповядвани и от черковните, и от моралните учители, в действителност са отменени и че затова и те не трябва да се придържат към тях. Нехлюдов виждаше това у всичките познати му затворници: у Фьодоров, у Макар и дори у Тарас, който, след като прекара два месеца из етапните комендантства, порази Нехлюдов с неморалните си съждения. По пътя Нехлюдов научи как скитници, забягвайки в тайгата, подмамвали свои другари и после ги убивали, за да се хранят с месото им. Той видя жив човек, който беше обвинен в това и го признаваше. И най-ужасното от всичко беше, че случаите на човекоядство не бяха единични, а се повтаряха постоянно.

Само при особеното култивиране на порока, както това става в тия учреждения, можеше да се доведе русинът до това състояние, до което беше доведен в лицето на скитниците, изпреварили най-новото учение на Ницше, които смятат всичко за позволено и нищо за забранено, и разпространяват това учение първо между затворниците, а после и сред целия народ.

Едничкото обяснение за всичко това беше пресичането, заплахата, поправянето и закономерното възмездие, както пишеха в книгите. Но всъщност нямаше никакъв признак нито на първото, нито на второто, нито на третото, нито на четвъртото. Вместо пресичане имаше само разпространяване на престъпленията. Вместо заплаха имаше поощрение за престъпниците, между които мнозина, като скитниците, доброволно отиваха в затворите. Вместо поправяне имаше системно заразяване от всички пороци. А нуждата от възмездие не само не се смекчаваше от правителствените наказания, но се възпитаваше у народа, където тя не беше съществувала.

„Тогава защо правят това?“ — питаше се Нехлюдов и не намираше отговор.

И което най-много го учудваше, то беше това, че всичко ставаше не ненадейно, не по недоразумение, не само веднъж, но че всичко се вършеше непрекъснато в продължение на стотици години, с тази само разлика, че по-рано е имало рязани носове и рязани уши, после клеймо върху лицето, придвижване на навързани на синджир, а сега има белезници и пътуване с парни превозни средства, а не с каруци.

Мисълта, че това, което го възмущаваше, произлизало, както обясняваха чиновниците, от несъвършеното устройство на тъмниците и местата за заточение и че всичко това можело да се поправи, като се създадат нов вид затвори — не задоволяваше Нехлюдов, защото той чувствуваше, че това, което го възмущава, не произлизаше от повече или от по-малко съвършеното устройство на тъмниците. Той беше чел за усъвършенствувани затвори с електрически звънци, за смъртните наказания с електрически ток, препоръчвани от Тард, и усъвършенствуваните насилия го възмущаваха още повече.

Най-много възмущаваше Нехлюдов това, че в съдилищата и в министерствата седяха хора, които получаваха голяма заплата, събирана от народа, задето се справяха с книгите, написани от също такива чиновници като тях, със същите мотиви, за да подвеждат постъпките на хората, нарушаващи написаните от тях закони, под разни членове и по тия членове отправяха хората някъде си, където те вече не можеха да ги виждат и където тия хора, напълно подвластни на жестокости, загрубели директори, надзиратели, конвойни, загиваха с милиони духовно и телесно.

Опознал отблизо затворите и етапните комендантства, Нехлюдов видя, че всички пороци, които се развиват между затворниците: пиянство, комар, жестокост и всички ония страшни престъпления, извършвани от затворниците, и самото човекоядство — не са някаква случайност или явления на израждане на престъпен тип или уродливост, както разправят в угода на правителствата тъпи учени, а са неизбежна последица на странната заблуда, че едни хора могат да наказват други. Нехлюдов виждаше, че човекоядството започва не в тайгата, а в министерствата, в комисиите и отделенията, а само завършва в тайгата; че зет му например, пък и всички ония съдии и чиновници, от пристава до министъра, съвсем нехаят за справедливостта или благото на народа, за които говореха, а всички имаха само нужда от рублите, които им плащаха, за да вършат онова, от което излиза това развращаване и страдание… Това беше напълно очевидно.

„Та нима и всичко това става само по недоразумение? Как да се направи, та да се гарантира на всички тия чиновници заплатата им, да им се дава дори и награда, само да не правят онова, което правят?“ — мислеше Нехлюдов. И с тия мисли, вече след втори петли, той заспа здрав сън, въпреки бълхите, които, щом се помръднеше, изскачаха като фонтан около него.