Лев Толстой
Възкресение (118)

XVII

— Е, какво ще кажете? — каза Маря Павловна. — Влюбен, съвсем влюбен. Ето кое никак не бих очаквала, Владимир Симонсон да се влюби с такава глупава, момчешка влюбеност. Чудно, и да си кажа право, тъжно — заключи тя, като въздъхна.

— Но тя, Катя? Как според вас се отнася тя към това? — попита Нехлюдов.

— Тя ли? — Маря Павловна се спря, очевидно искайки да отговори колкото може по-точно на въпроса. — Тя ли? Видите ли, въпреки миналото си, по природа тя е една от най-моралните натури… и тъй тънко чувствува… Тя ви обича — така хубаво ви обича и е щастлива, че може да ви направи макар и това отрицателно добро, да не ви забърква в своите работи. За нея омъжването за вас би било страшно падение, по-лошо от всичко по-предишно, и затова тя никога няма да се съгласи. А заедно с това вашето присъствие я тревожи.

— Но какво да правя, да изчезна ли? — каза Нехлюдов.

Маря Павловна се усмихна с милата си детска усмивка.

— Да, отчасти.

— Как тъй да изчезна отчасти?

— Излъгах ви; но за нея исках да ви кажа, че тя сигурно вижда нелепостта на някак възторжената му любов (той нищо не й е говорил) и е поласкана от нея, и се бои от нея. Вие знаете, че аз в тия работи не съм компетентна, но ми се струва, че от негова страна това е най-обикновено мъжко чувство, макар и маскирано. Той казва, че тази любов повдигала енергията му и че била платоническа. Но аз знам, че и да е изключителна любов, в основата й лежи все пак нещо мръсно… като у Новодворов и Любочка.

Навлязла в любимата си тема, Маря Павловна се отвлече от въпроса.

— Но какво да правя аз? — попита Нехлюдов.

— Мисля, че трябва да й кажете. Винаги е по-добре всичко да бъде ясно. Поговорете с нея, аз ще я извикам. Искате ли? — каза Маря Павловна.

— Моля ви се — каза Нехлюдов и Маря Павловна излезе.

Странно чувство обзе Нехлюдов, когато остана сам в малката килия, заслушан в тихото дишане на Вера Ефремовна, прекъсвано от време на време от въздишки, и в глъчката на углавните, която продължаваше да се чува през двете врати.

Това, което му каза Симонсон, го освобождаваше от поетото задължение, което в минути на слабост му изглеждаше тежко и страшно, но в същото време му беше някак не само неприятно, но и болно. Към това чувство се прибавяше и фактът, че предложението на Симонсон унищожаваше изключителността на неговата постъпка, намаляваше в неговите очи и в очите на чуждите хора цената на жертвата, която той принасяше: щом такъв добър, с нищо несвързан с нея човек искаше да съедини съдбата си с нейната, то неговата жертва не беше вече тъй значителна. Прибавяше се също може би и простото чувство на ревност: той тъй беше свикнал с нейната любов към него, че не можеше да допусне тя да обикне друг. Но това беше и пропадане на веднъж съставения вече план — да живее с нея, докато тя отлежи наказанието си. Ако би се омъжила за Симонсон, неговото присъствие ставаше ненужно и той трябваше да състави нов план на живота си. Не беше успял още да се справи с чувствата си, когато през отворената врата нахлу по-силен тътен от глъчката на углавните (при тях днес ставаше нещо особено) и в килията влезе Катюша.

Тя се приближи с бързи крачки.

— Маря Павловна ме прати — каза тя, като се спря пред него.

— Да, трябва да поговорим. Но седнете. Владимир Иванович говори с мен.

Тя седна, сложи ръце на колене и изглеждаше спокойна, но щом Нехлюдов произнесе името на Симонсон, тя цяла пламна.

— Той какво ви говори? — попита тя.

— Каза ми, че иска да се ожени за вас.

Лицето й изведнъж се намръщи и на него се изписа страдание. Тя нищо не каза и само наведе очи.

— Той искаше моето съгласие или съвет. Казах му, че всичко зависи от вас, че вие трябва да решите.

— Ах, какво е това? Защо? — продума тя и погледна Нехлюдов в очите с оня странен, малко разноглед поглед, който винаги тъй силно му действуваше. Няколко секунди те се гледаха мълчаливо един друг в очите. И този поглед каза много и на двамата.

— Вие трябва да решите — повтори Нехлюдов.

— Какво ще решавам! — каза тя. — Всичко е отдавна решено.

— Не, вие трябва да решите дали приемате предложението на Владимир Иванович — каза Нехлюдов.

— Каква жена съм аз — каторжница! Защо да погубвам още и Владимир Иванович! — каза тя, като се намръщи.

— Да, но ако дойде помилване? — каза Нехлюдов.

— Ах, оставете ме! Няма какво повече да говорим — каза тя и като стана, излезе от килията.