Лев Толстой
Възкресение (115)

XIV

Като разчиташе да говори с Катюша насаме, както правеше обикновено, след общия чай и вечерята Нехлюдов седеше при Крилцов и разговаряше с него. Между другото той му разправи за молбата на Макар и за историята на неговото престъпление. Крилцов слушаше внимателно, вперил бляскав поглед в лицето на Нехлюдов.

— Да — каза той изведнъж, — мен често ме занимава мисълта, че ето на̀, ние вървим заедно, редом с тях — но с кои „тях“? Със същите тия хора, заради които сме тук. А в същото това време не само не ги познаваме, но и не искаме да ги опознаем. А те, което е още по-лошо, ни мразят и ни смятат за свои врагове. Това е ужасно!

— Няма нищо ужасно — каза Новодворов, който се вслушваше в разговора им. — Масите винаги обожават само властта — каза той с дрезгавия си глас. — Правителството властвува — те го обожават и мразят нас; утре ние ще бъдем на власт — тогава ще обожават нас…

В това време иззад стената се чу взрив от псувни, боричкане и блъскане в стената, звън на верига, писък и викове. Биеха някого, някой пищеше: „Помощ!“

— Ето ги зверовете! Какво общуване може да има между нас и тях? — спокойно каза Новодворов.

— Ти казваш — зверове! А Нехлюдов току-що ми разправи за такава една постъпка! — каза раздразнено Крилцов и разправи как Макар е рискувал живота си, за да спаси своя земляк. — Това вече не е зверство, а подвиг.

— Сантименталност! — каза иронично Новодворов. — Ние мъчно можем да разберем емоциите на тия хора и мотивите на техните постъпки. Ти виждаш тук великодушие, а то може да е завист към оня каторжник.

— Как ти не искаш да видиш нищо хубаво у другите! — разгорещи се изведнъж Маря Павловна (тя беше на „ти“ с всички).

— Не бива да виждаме неща, които не съществуват.

— Как не съществуват, когато човекът рискува да загине от ужасна смърт.

— Аз мисля — каза Новодворов, — че ако искаме да вършим своята работа, първото условие за това е (Кондратиев остави книгата, която четеше до лампата, и заслуша внимателно учителя си) — да не фантазираме, а да виждаме нещата такива, каквито са. Да правим всичко за народните маси и да не чакаме нищо от тях; масите са обект на нашата дейност, но не могат да ни бъдат сътрудници, докато са инертни както сега — започна той, като че четеше лекция. — И затова съвсем илюзорно е да чакаме от тях помощ, докато не се завърши процесът на развитие, оня процес на развитие, за който ние ги подготвяме.

— Какъв процес на развитие! — заговори, пламвайки, Крилцов. — Ние твърдим, че сме против произвола и деспотизма, а нима това не е най-ужасният деспотизъм?

— Няма никакъв деспотизъм — спокойно отвърна Новодворов. — Аз казах само, че знам пътя, по който трябва да върви народът, и мога да соча този път.

— Но откъде си сигурен, че пътят, който сочиш, е истинският? Нима това не е деспотизъм, от който са произлизали инквизицията и смъртните наказания в голямата революция? Те също са знаели научно единствения истински път.

— Това, че те са се заблуждавали, не доказва, че аз се заблуждавам. И после, има голяма разлика между фантазиите на идеолозите и данните на положителната икономическа наука.

Гласът на Новодворов изпълваше цялата килия. Говореше само той, всички други мълчаха.

— Винаги спорят — каза Маря Павловна, когато той млъкна за миг.

— А вие самата какво мислите по това? — попита Нехлюдов Маря Павловна.

— Мисля, че Анатолий е прав, че не можем да натрапваме на народа нашите възгледи.

— А вие, Катюша? — попита с усмивка Нехлюдов, като плахо чакаше отговора й, да не би тя да каже нещо неуместно.

— Мисля, че обиждат простия народ — каза тя, като пламна цялата, — страшно обиждат простия народ.

— Право е, Михайловна, право е — извика Набатов. — Зле обиждат народа. Не бива да го обиждат. В това е смисълът на нашата работа.

— Странна представа за задачите на революцията — каза Новодворов и като млъкна, сърдито запуши.

— Не мога да говоря с него — шепнешком каза Крилцов и замълча.

— И много по-добре ще е да не говорите — каза Нехлюдов.