Лев Толстой
Възкресение (112)

XI

Помещението на политическите се състоеше от две малки килии, чиито врати излизаха в преградената част на коридора. Като влезе в преградената част на коридора, първото лице, което Нехлюдов видя, беше Симонсон с боров пън в ръка, клекнал, облечен в куртката си, пред вратичката на разгорещената, разпалена печка.

Като забеляза Нехлюдов, без да става, вдигнал нагоре очи изпод надвисналите си вежди, той му подаде ръка.

— Радвам се, че дойдохте, исках да ви видя — каза той многозначително, като гледаше Нехлюдов право в очите.

— Но за какво? — попита Нехлюдов.

— После. Сега съм зает.

И Симонсон отново се зае с печката, която той палеше по своята особена теория за най-малката загуба на топлинна енергия.

Нехлюдов се готвеше вече да влезе в първата врата, когато от другата врата, превита, с метла в ръка, с която премиташе към печката голяма купчина смет и прах, излезе Маслова. Тя беше в бяла блуза, със запретната пола, по чорапи. Беше забрадила заради праха главата си чак до веждите с бяла кърпа. Като видя Нехлюдов, тя се изправи и цялата червена и оживена, остави метлата, изтри ръцете си о полата и се спря право пред него.

— Помещението ли подреждате? — каза Нехлюдов, като й подаваше ръка.

— Да, моят стар занаят — каза тя и се усмихна. — А то такава кал, не ти е работа! Колко чистихме, чистихме. Какво, изсъхна ли одеялото? — обърна се тя към Симонсон.

— Почти — каза Симонсон, като я гледаше с някакъв особен поглед, който порази Нехлюдов.

— Добре, ще дойда да го взема и ще донеса шубите да се сушат. Нашите са всички там — каза тя, като тръгна към втората и посочи първата врата.

Нехлюдов отвори вратата и влезе в малка килия, слабо осветена от малка металическа лампичка, сложена ниско на нара. В килията беше студено и миришеше на още неулегнал прах, влага и тютюн. Тенекиената лампа ярко осветяваше тия, които бяха около нея, но наровете бяха в сянка и по стените бродеха люлеещи се сенки.

В малката килия бяха всички с изключение на двама мъже, които завеждаха продоволствието и бяха отишли за вряла вода и провизии. Тук беше старата позната на Нехлюдов, още повече отслабнала и пожълтяла, Вера Ефремовна с огромните изплашени очи и изпъкналата жила на челото, в сива блуза и с рязани коси. Тя седеше пред парче вестник с изсипан върху него тютюн, който тъпчеше с бързи движения в папиросни гилзи.

Тук беше и една от най-приятните на Нехлюдов политически жени, Емилия Ранцева, която завеждаше външното домакинство и му придаваше, дори и при най-тежки условия, женска домовитост и привлекателност. Тя седеше до лампата и със засукани ръкави над загорелите си, красиви и похватни ръце изтриваше и нареждаше чашки и чаши върху постлана на нара кърпа. Ранцева беше некрасива млада жена с умен и кротък израз на лицето, което имаше свойството изведнъж да се преобразява, когато тя се усмихнеше, и да става весело, бодро и пленително. С такава усмивка посрещна тя сега Нехлюдов.

— А ние мислехме, че вече сте си заминали за Русия — каза тя.

Тук беше, в сянката, в един далечен ъгъл и Маря Павловна, която оправяше малкото русо момиченце, което непрестанно бърбореше с милия си детски гласец.

— Колко хубаво направихте, че дойдохте. Видяхте ли Катя? — попита тя Нехлюдов. — А ние вижте каква гостенка имаме. — Тя посочи момиченцето.

Тук беше и Анатолий Крилцов. Изсъхнал и бледен, с подвити под себе си крака във валенки, прегърбен и треперещ, той седеше на нара в далечния ъгъл и пъхнал ръце и ръкавите на полушубката си, гледаше Нехлюдов с трескави очи. Нехлюдов тръгна към него, но надясно от вратата, търсейки нещо в торбата и разговаряйки с хубавичката, усмихната Грабец, седеше къдрав, червенокос човек с очила и мушамена куртка. Това беше знаменитият революционер Новодворов и Нехлюдов побърза да се здрависа с него. Той особено избърза да направи това, защото от всички политически в тази група само този човек му беше неприятен. Новодворов стрелна Нехлюдов със сините си очи през очилата и като се намръщи, му подаде тясната си ръка.

— Е, що, приятно ли пътувате? — Каза той, очевидно иронично.

— Да, много интересни неща има — отвърна Нехлюдов, като си даде вид, че не вижда иронията, а приема това за любезност, и пристъпи към Крилцов.

Външно Нехлюдов се показа равнодушен, но в душата си той далеч не беше равнодушен към Новодворов. Тия думи на Новодворов, очевидното му желание да каже и направи неприятност, нарушиха благодушното настроение, в което се намираше Нехлюдов. И му стана тягостно и тъжно.

— Е, как е здравето? — каза той, като стискаше студената и трепереща ръка на Крилцов.

— Нищо особено, само че не мога да се стопля, измръзнах — каза Крилцов, като скри бързо ръката си в ръкава на полушубката. — И тук е кучешки студ. И стъклата изпочупени. — Той посочи счупените на две места стъкла зад желязната решетка. — Вие как сте? Къде се губите?

— Не пущат, началството е много строго. Едва днес офицерът се оказа по-любезен.

— Да, много любезен — каза Крилцов. — Попитайте Маша какво направи тая сутрин.

Без да става от мястото си, Маря Павловна разправи какво се случи тази сутрин с момиченцето при излизане от комендантството.

— Според мен трябва да се направи колективен протест — с решителен глас каза Вера Ефремовна, като заедно с това нерешително и плахо поглеждаше ту един, ту друг в лицето. — Владимир протестира, но това е малко.

— Какъв протест? — намръщен от досада, каза Крилцов. Очевидно липсата на простота, изкуствеността на тона и нервността на Вера Ефремовна отдавна вече го дразнеха. — Катя ли дирите? — обърна се той към Нехлюдов. — Тя все работи, чисти. Изчисти нашата, мъжката; сега чисти женската. Само бълхите не може да очисти, живи ще ни изядат. А Маша какво прави там? — попита той, като посочи с глава към ъгъла, където беше Маря Павловна.

— Пощи осиновената си дъщеря — каза Ранцева.

— А дали няма да ни пренесе паразити? — каза Крилцов.

— Не, не, аз внимателно. Сега ми е чистичка — каза Маря Павловна. — Вземете я — обърна се тя към Ранцева, — а аз ще ида да помогна на Катя. И одеялото ще му донеса.

Ранцева взе момиченцето и като притисна с майчинска нежност към себе си голичките и пухкави ръчички на детето, сложи го на коленете си и му подаде бучка захар.

Маря Павловна излезе, а след нея в килията влязоха двама души с вряла вода и провизии.