Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion(2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki(2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. —Добавяне

XI

Помещението на политическите се състоеше от две малки килии, чиито врати излизаха в преградената част на коридора. Като влезе в преградената част на коридора, първото лице, което Нехлюдов видя, беше Симонсон с боров пън в ръка, клекнал, облечен в куртката си, пред вратичката на разгорещената, разпалена печка.

Като забеляза Нехлюдов, без да става, вдигнал нагоре очи изпод надвисналите си вежди, той му подаде ръка.

— Радвам се, че дойдохте, исках да ви видя — каза той многозначително, като гледаше Нехлюдов право в очите.

— Но за какво? — попита Нехлюдов.

— После. Сега съм зает.

И Симонсон отново се зае с печката, която той палеше по своята особена теория за най-малката загуба на топлинна енергия.

Нехлюдов се готвеше вече да влезе в първата врата, когато от другата врата, превита, с метла в ръка, с която премиташе към печката голяма купчина смет и прах, излезе Маслова. Тя беше в бяла блуза, със запретната пола, по чорапи. Беше забрадила заради праха главата си чак до веждите с бяла кърпа. Като видя Нехлюдов, тя се изправи и цялата червена и оживена, остави метлата, изтри ръцете си о полата и се спря право пред него.

— Помещението ли подреждате? — каза Нехлюдов, като й подаваше ръка.

— Да, моят стар занаят — каза тя и се усмихна. — А то такава кал, не ти е работа! Колко чистихме, чистихме. Какво, изсъхна ли одеялото? — обърна се тя към Симонсон.

— Почти — каза Симонсон, като я гледаше с някакъв особен поглед, който порази Нехлюдов.

— Добре, ще дойда да го взема и ще донеса шубите да се сушат. Нашите са всички там — каза тя, като тръгна към втората и посочи първата врата.

Нехлюдов отвори вратата и влезе в малка килия, слабо осветена от малка металическа лампичка, сложена ниско на нара. В килията беше студено и миришеше на още неулегнал прах, влага и тютюн. Тенекиената лампа ярко осветяваше тия, които бяха около нея, но наровете бяха в сянка и по стените бродеха люлеещи се сенки.

В малката килия бяха всички с изключение на двама мъже, които завеждаха продоволствието и бяха отишли за вряла вода и провизии. Тук беше старата позната на Нехлюдов, още повече отслабнала и пожълтяла, Вера Ефремовна с огромните изплашени очи и изпъкналата жила на челото, в сива блуза и с рязани коси. Тя седеше пред парче вестник с изсипан върху него тютюн, който тъпчеше с бързи движения в папиросни гилзи.

Тук беше и една от най-приятните на Нехлюдов политически жени, Емилия Ранцева, която завеждаше външното домакинство и му придаваше, дори и при най-тежки условия, женска домовитост и привлекателност. Тя седеше до лампата и със засукани ръкави над загорелите си, красиви и похватни ръце изтриваше и нареждаше чашки и чаши върху постлана на нара кърпа. Ранцева беше некрасива млада жена с умен и кротък израз на лицето, което имаше свойството изведнъж да се преобразява, когато тя се усмихнеше, и да става весело, бодро и пленително. С такава усмивка посрещна тя сега Нехлюдов.

— А ние мислехме, че вече сте си заминали за Русия — каза тя.

Тук беше, в сянката, в един далечен ъгъл и Маря Павловна, която оправяше малкото русо момиченце, което непрестанно бърбореше с милия си детски гласец.

— Колко хубаво направихте, че дойдохте. Видяхте ли Катя? — попита тя Нехлюдов. — А ние вижте каква гостенка имаме. — Тя посочи момиченцето.

Тук беше и Анатолий Крилцов. Изсъхнал и бледен, с подвити под себе си крака във валенки, прегърбен и треперещ, той седеше на нара в далечния ъгъл и пъхнал ръце и ръкавите на полушубката си, гледаше Нехлюдов с трескави очи. Нехлюдов тръгна към него, но надясно от вратата, търсейки нещо в торбата и разговаряйки с хубавичката, усмихната Грабец, седеше къдрав, червенокос човек с очила и мушамена куртка. Това беше знаменитият революционер Новодворов и Нехлюдов побърза да се здрависа с него. Той особено избърза да направи това, защото от всички политически в тази група само този човек му беше неприятен. Новодворов стрелна Нехлюдов със сините си очи през очилата и като се намръщи, му подаде тясната си ръка.

— Е, що, приятно ли пътувате? — Каза той, очевидно иронично.

— Да, много интересни неща има — отвърна Нехлюдов, като си даде вид, че не вижда иронията, а приема това за любезност, и пристъпи към Крилцов.

Външно Нехлюдов се показа равнодушен, но в душата си той далеч не беше равнодушен към Новодворов. Тия думи на Новодворов, очевидното му желание да каже и направи неприятност, нарушиха благодушното настроение, в което се намираше Нехлюдов. И му стана тягостно и тъжно.

— Е, как е здравето? — каза той, като стискаше студената и трепереща ръка на Крилцов.

— Нищо особено, само че не мога да се стопля, измръзнах — каза Крилцов, като скри бързо ръката си в ръкава на полушубката. — И тук е кучешки студ. И стъклата изпочупени. — Той посочи счупените на две места стъкла зад желязната решетка. — Вие как сте? Къде се губите?

— Не пущат, началството е много строго. Едва днес офицерът се оказа по-любезен.

— Да, много любезен — каза Крилцов. — Попитайте Маша какво направи тая сутрин.

Без да става от мястото си, Маря Павловна разправи какво се случи тази сутрин с момиченцето при излизане от комендантството.

— Според мен трябва да се направи колективен протест — с решителен глас каза Вера Ефремовна, като заедно с това нерешително и плахо поглеждаше ту един, ту друг в лицето. — Владимир протестира, но това е малко.

— Какъв протест? — намръщен от досада, каза Крилцов. Очевидно липсата на простота, изкуствеността на тона и нервността на Вера Ефремовна отдавна вече го дразнеха. — Катя ли дирите? — обърна се той към Нехлюдов. — Тя все работи, чисти. Изчисти нашата, мъжката; сега чисти женската. Само бълхите не може да очисти, живи ще ни изядат. А Маша какво прави там? — попита той, като посочи с глава към ъгъла, където беше Маря Павловна.

— Пощи осиновената си дъщеря — каза Ранцева.

— А дали няма да ни пренесе паразити? — каза Крилцов.

— Не, не, аз внимателно. Сега ми е чистичка — каза Маря Павловна. — Вземете я — обърна се тя към Ранцева, — а аз ще ида да помогна на Катя. И одеялото ще му донеса.

Ранцева взе момиченцето и като притисна с майчинска нежност към себе си голичките и пухкави ръчички на детето, сложи го на коленете си и му подаде бучка захар.

Маря Павловна излезе, а след нея в килията влязоха двама души с вряла вода и провизии.