Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Воскресение, 1899 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Людмил Стоянов, 1956 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 34гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- noisy(2010 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- dodolion(2011 г.)
- Корекция и форматиране
- zelenkroki(2012 г.)
Издание:
Лев Н. Толстой. Възкресение
Руска. Второ издание
Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев
Художествено оформление: Иван Кьосев
Литературна група IV
Редактор: Лиляна Ацева
Художник: Стефан Марков
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович
Издател: ДИ „Народна култура“
Излязла от печат: април 1976
Брой страници: 488
Печатни коли: 30 1/2
Издателски коли: 25,62
Формат: 84×108/32
Тираж: 70125
Преводач: Людмил Стоянов
ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2
Л. Н. Толстой
Воскресение
роман
Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)
Издательство: „Художественная литература“.
Москва 1964
Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)
История
- —Добавяне
IX
Съпровождан от вестовоя, Нехлюдов излезе пак в тъмния двор, едва осветен от мътночервените фенери.
— Къде? — попита срещналият ги конвоен този, който придружаваше Нехлюдов.
— В отделната, пета килия.
— Оттук не можеш мина, затворено е, върви от другата врата.
— А защо е затворено?
— Старшият затвори и отиде в селото.
— Тогава ѐлате оттук.
Войникът поведе Нехлюдов към друга врата и се приближи по дъските към другия вход. Още от двора се чуваше шум от гласове и вътрешно движение като в хубав, готов за роене кошер, но когато Нехлюдов дойде по-близо и вратата се отвори, шумът се усили и се превърна в ропот от викащи, ругаещи и смеещи се гласове. Чу се също звън на вериги и го лъхна познат тежък мирис на изпражнения и катран.
И двете впечатления — шумът от гласове, примесен със звън на вериги, и този ужасен мирис — винаги се сливаха за Нехлюдов в едно мъчително чувство за някаква нравствена гадливост, която се превръщаше във физическа гадливост. И двете впечатления се сливаха и се усилваха едно друго.
Като влезе сега в преддверието на помещението, където стоеше огромна воняща кофа, тъй нареченото „нощно ведро“, първото нещо, което Нехлюдов видя, беше една жена, седнала на края на кофата. Срещу нея стоеше мъж с кривната настрана върху обръснатата му глава плоска шапка. Те разговаряха за нещо. Като видя Нехлюдов, затворникът намигна и каза:
— И царят не може без това.
А жената отпусна полите на халата си и сведе очи.
От преддверието започваше коридор, където бяха вратите на килиите. Първата беше килията на семейните, после голямата килия на неженените и в края на коридора — две малки килии, отредени за политическите. Помещението на етапното комендантство, определено за сто и петдесет души, а побрало четиристотин и петдесет души, беше тъй тясно, че затворниците, за които нямаше място в килиите, изпълваха коридора. Едни седяха и лежаха на пода, други се движеха напред-назад с празни и пълни с вряла вода чайници. Между тях беше и Тарас. Той настигна Нехлюдов и ласкаво се здрависа с него. Добродушното лице на Тарас беше обезобразено от червеносини отоци по носа и под окото.
— Но какво е станало с теб? — попита Нехлюдов.
— Стана една работа — каза Тарас с усмивка.
— Ами че все се бият — презрително каза конвойният.
— Заради жената — прибави затворникът, който вървеше след тях. — Вкопчиха се с Федка Слепия.
— А Федося как е? — попита Нехлюдов.
— Нищо, здрава е, ей на̀, нося й гореща водица за чай — каза Тарас и влезе в семейната килия.
Нехлюдов надзърна през вратата. Цялата килия беше пълна с жени и мъже и на наровете, и под наровете. Килията беше пълна с изпарения от съхнещите мокри дрехи, чуваше се непрестанен крясък от женски гласове. Следната врата беше вратата на ергенската килия. Тя беше още по-пълна, и дори на самата врата, почти в коридора, стояха шумна тълпа затворници в мокри дрехи, които деляха или решаваха нещо. Конвойният обясни на Нехлюдов, че старейшината раздава присвоените или проиграни по билетчетата, направени от игрални карти, дневни пари на доставчика-затворник. Като видяха подофицера и господина, най-близкостоящите млъкнаха, като изгледаха недоброжелателно минаващите. Между играчите, които деляха парите, Нехлюдов забеляза познатия му каторжник Фьодоров, който винаги държеше около себе си жалкия, с вдигнати вежди, бял и като подпухнал младеж, а също и отвратителния, сипаничав скитник без нос, известен с това, че през време на бягството си в тайгата уж убил другаря си и се хранил с месото му. Скитникът стоеше в коридора, наметнал на едното си рамо мокрия халат, и гледаше насмешливо и дръзко Нехлюдов, без да му направи път. Нехлюдов го заобиколи.
Колкото и познато да беше това зрелище на Нехлюдов, колкото и често да беше виждал през тия три месеца всички тия четиристотин души углавни затворници в най-различни положения: и в горещина сред облака прах, който те вдигаха, влачейки веригите на краката си, и през почивките по пътя, и в дворовете на комендантствата в топло време, където ставаха най-ужасни сцени на открит разврат — все пак всеки път, когато влизаше сред тях и чувствуваше както сега вниманието им отправено към него, той изпитваше мъчително чувство на срам и съзнание за своята виновност пред тях. Най-тежкото за него беше това, че към чувството на срам и виновност се прибавяше още и непреодолимото чувство на отвращение и ужас. Той знаеше, че в положението, в което бяха поставени, те не можеха да не бъдат такива, каквито бяха, и все пак не можеше да надвие отвращението си към тях.
— Добре им е на тях, кожодерите! — чу Нехлюдов, когато вече се приближаваше към вратата на политическите. — Какво им е на тия дяволи; гледай си работата, търбухът няма да ги заболи — каза някой пресипнал глас, като прибави и една неприлична ругатня.
Чу се недоброжелателен, насмешлив смях.