Лев Толстой
Възкресение (108)

VII

Същия ден, когато на излизане от етапното комендантство стана спречкването на конвойния офицер със затворниците заради детето, Нехлюдов, който нощуваше в хана, се събуди късно и при това се заседя над писмата, който готвеше за губернския град, тъй че от хана излезе по-късно от обикновено и не изпревари групата по пътя както по-рано, а пристигна в селото, край което почиваше групата, едва привечер. Като изсуши дрехите си в хана, чиято съдържателка беше възрастна, дебела, с необикновено едра бяла шия жена-вдовица, Нехлюдов пи чай в чистата стая, окичена с голям брой икони и картини, и избърза в етапния двор при офицера да иска разрешение за свиждане.

През шестте по-предишни нощувки конвойните офицери, макар да се сменяваха, не пущаха Нехлюдов в етапното помещение, тъй че той повече от седмица не беше виждал Катюша. Тази строгост беше поради това, че очакваха минаването на голям началник по затворите. Но сега началникът беше минал, без да се отбие в етапните комендантства, и Нехлюдов се надяваше, че конвойният офицер, който беше приел групата сутринта, ще му разреши свиждане със затворниците като предишните офицери.

Съдържателката предложи на Нехлюдов тарантас, за да иде до комендантството, което беше на края на селото, но Нехлюдов предпочете да върви пеш. Придружи го млад момък, работник-великан с широки плещи, с огромни, прясно намазани с миризлив катран ботуши. От небето падаше влажна мъгла и беше тъй тъмно, че щом момъкът се отделяше на три крачки от мястото, където не падаше светлина от прозорците, Нехлюдов вече не го виждаше, а чуваше само жвакането на ботушите му в лепкавата дълбока кал.

Отминал мегдана с черквата и дългата улица с ярко осветени прозорци на къщите, Нехлюдов излезе след водача си на края на селото в пълен мрак. Но скоро и в този мрак се замяркаха пробиващите мъглата лъчи на фенерите, запалени около комендантството. Червеникавите петна на светлините ставаха все по-светли и по-светли; почнаха да се виждат коловете на оградата, черната фигура на движещия се часовой, бяло-черният стълб и будката. Часовоят извика на приближаващите обикновеното: „Кой?“ и като разбра, че не са свои, се оказа тъй строг, че не позволи да почакат до оградата. Но водачът на Нехлюдов не се смути от строгостта на часовоя.

— Ама че сърдито момче! — каза му той. — Ти извикай старшия, а ние ще почакаме.

Без да отговори, часовоят извика нещо от вратичката и се спря загледан втренчено как широкоплещестият момък чистеше с пръчка под светлината на фенера ботушите на Нехлюдов от полепналата по тях кал. Зад коловете на оградата се чуваше тътен от гласове, мъжки и женски. След две-три минути желязото издрънча, вратичката се отвори и от тъмното в светлината на фенера излезе старшият с наметнат шинел и попита какво има. Нехлюдов предаде приготвената си визитна картичка със записка, в която молеше да бъде приет по частна работа, и помоли да я предадат на офицера. Старшият не беше тъй строг като часовоя, но затова пък беше особено любопитен. Той искаше непременно да знае защо Нехлюдов иска да види офицера и кой е той, очевидно подушил плячка и решил да не я изтървава. Нехлюдов каза, че идва по особена работа и че ще му благодари и го моли да предаде записката. Старшият взе записката и като кимна, влезе. Скоро след като той си отиде, вратичката пак изскърца и от нея почнаха да излизат жени с кошници, панери, гърнета и торби. Разговаряйки високо на особеното си сибирско наречие, те прекрачваха прага на вратичката. Всички бяха облечени не по селски, а по градски, в палта и кожухчета; полите им бяха високо подгънати, а главите им забрадени с кърпи. При светлината на фенера те оглеждаха любопитно Нехлюдов и водача му. А една, очевидно зарадвана от срещата с широкоплещестия момък, веднага го изруга ласкаво със сибирска ругатня.

— Ти бре, плашило, какво правиш тук? — обърна се тя към него.

— Доведох тоя чужденец! — отвърна момъкът. — А ти какво си носила?

— Мляко, казаха ми утре пак да занеса.

— А не те ли оставиха да пренощуваш? — попита момъкът.

— Мътните те взели, дрънкало недно — извика тя със смях, — хайде с нас до село, да ни изпратиш.

Водачът й каза още нещо такова, че се засмяха не само жените, но и часовоят, и се обърна към Нехлюдов.

— Какво, ще се оправите ли сам? Няма ли да се объркате?

— Ще се оправя, ще се оправя…

— Като минете черквата, от двуетажната къща втората надясно. А ето ви и тояжката — каза той, като подаде на Нехлюдов дългата тояга, която държеше, по-висока от ръста му, и като шляпаше с огромните си ботуши, скри се в тъмнината заедно с жените.

Гласът му, пресичан от женските гласове, се чуваше все още из мъглата, когато вратичката пак изскърца и излезе старшият, който покани Нехлюдов да върви след него.