Лев Толстой
Възкресение (106)

V

От Нижни до Перм Нехлюдов можа да се види с Катюша само два пъти: единия път — в Нижни, преди товаренето на затворниците в заградената с мрежа гемия, а другия път — в Перм, в канцеларията на затвора. И при двете свиждания тя му се стори прикрита и недобра. На въпроса му добре ли е, не й ли трябва нещо, тя отвърна уклончиво, смутено и с онова, както му се стори, враждебно чувство на укор, което и по-рано се проявяваше у нея. И това нейно мрачно настроение, предизвикано само от преследването на мъжете, на което беше изложена тогава, мъчеше Нехлюдов. Той се боеше да не би под влияние на тия тежки и развращаващи условия, в които се намираше по време на пътуването, тя да изпадне пак в предишното състояние на разногласие със себе си и в отчаяние от живота, когато се озлобяваше против него и усилено пушеше и пиеше, за да се забрави. Но той не можеше да й помогне с нищо, тъй като през всичкото това време на пътя в началото нямаше възможност да се вижда с нея. Едва след преместването й при политическите той не само се убеди в неоснователността на опасенията си, но, напротив, при всяко свиждане с нея почна да забелязва все повече и повече оформящата се в нея вътрешна промяна, която той тъй силно искаше да види у нея. Още при първото свиждане в Томск тя пак бе станала такава, каквато беше преди заминаването. Не се нацупи и не се смути, когато го видя, а, напротив, посрещна го радостно и просто, като му благодареше за това, което беше направил за нея, особено за това, че я беше събрал с тия хора, с които беше сега.

След двумесечния поход по етапния ред станалата с нея промяна се прояви и във външността й. Тя бе отслабнала и сякаш се бе състарила; около слепите очи и около устата й се явиха бръчици, тя вече не спускаше косите си над челото, а забраждаше главата си с кърпа и нито в облеклото, нито в прическата, нито в държането й имаше вече предишните признаци на кокетство. И тази станала и ставаща промяна у нея будеше у Нехлюдов непрестанно особено радостно чувство.

Сега той изпитваше към нея чувство, неизпитвано никога по-рано. Това чувство нямаше нищо общо нито с първото поетическо увлечение, нито още по-малко с оная чувствена влюбеност, която изпитваше после, нито дори с онова чувство на съзнание за изпълнен дълг, примесено със самолюбуване, с което той след съда бе решил да се ожени за нея. Това чувство беше същото онова просто чувство на жалост и умиление, което изпита за пръв път при свиждането си с нея в затвора, и после, с нова сила, след болницата, когато, надвил отвращението си, й прости за въображаемата история с фелдшера (неистинността на която му стана ясна по-късно); това беше същото чувство, само с тази разлика, че тогава то беше временно, а сега стана постоянно. За каквото и да мислеше сега, каквото и да правеше, главното му настроение беше това чувство на жалост и умиление не само към нея, но и към всички хора.

Това чувство като че отприщи в душата на Нехлюдов поток от любов, който по-рано не намираше изход, а сега се насочваше към всички хора, с които той се срещаше.

През всичкото време на пътуването Нехлюдов се чувствуваше в онова възбудено състояние, в което той неволно ставаше състрадателен и внимателен към всички хора, от коларя и конвойния войник до директора на затвора и губернатора, с когото имаше работа.

През това време, поради преместването на Маслова при политическите, Нехлюдов се запозна с мнозина политически, отначало в Екатерининбург, където ги държаха много свободно, всички заедно в голяма килия, а после по пътя с ония петима мъже и четири жени, към които беше причислена Маслова. Това сближение на Нехлюдов с политическите измени напълно отношението му към тях.

От самото начало на революционното движение в Русия и особено след първи март Нехлюдов хранеше към революционерите недоброжелателно и презрително чувство. Отблъскваше го от тях преди всичко жестокостта и потайността на методите, употребявани от тях в борбата им с правителството, главно жестокостта на убийствата, извършени от тях, и после противна му беше общата за всички тях черта на голямо самомнение. Но като опозна по-отблизо и тях, и всичко онова, което, често невинно, те са изтеглили от правителството, той разбра, че те не могат да бъдат други освен такива, каквито бяха.

Колкото и ужасно безсмислени да бяха мъките, на които се подлагаха тъй наречените углавни, все пак към тях се проявяваше, до и след осъждането, някакво подобие на законност, но по отношение на политическите нямаше и това подобие, както Нехлюдов видя при случая с Шустова и после с много и много от своите нови познати. С тия хора постъпваха така, както се постъпва при лов на риба с мрежа; изтеглят на брега всичко, каквото се хване, и после избират ония едри риби, които им трябват, без да се грижат за дребната, която загива, задушавайки се на брега. Тъй, заловили стотици такива хора, които очевидно не само не бяха виновни, но и не можеха да вредят на правителството, ги държаха понякога с години по затворите, където те се заразяваха от охтика, полудяваха или се самоубиваха; и ги държаха само защото нямаше причина да ги пуснат, докато, държани подръка в затвора, те можеха да послужат за разясняване на някой въпрос при следствията. Съдбата на всички тия, често дори от правителствено гледище съвсем невинни хора, зависеше от произвола, многото свободно време, настроението на жандармерийския, на полицейския офицер, на шпионина, на прокурора, на съдебния следовател, на губернатора, на министъра. Досади му на някой такъв чиновник или пък поиска да се отличи — и започне да арестува и според своето или на началството настроение задържа в затвора или освобождава. А висшият чиновник, също според това дали иска да се отличи, или в какви отношения е с министъра — или заточава накрай света, или задържа в единичен затвор, или осъжда на заточение, на каторга, на смърт, или освобождава, когато го помоли за това някоя дама.

С тях постъпваха като на война и те естествено употребяваха същите средства, които употребяваха срещу тях. И както военните живеят винаги в атмосфера на обществено мнение, което не само прикрива от тях престъпността на извършените от тях постъпки, но представя тия постъпки за подвизи, тъй и за политическите съществуваше същата, винаги заобикаляща ги атмосфера на общественото мнение на техния малък кръг, поради което извършваните от тях — при заплахата да изгубят свободата, живота си и всичко скъпо за човека — жестоки постъпки също не само не им изглеждаха лоши, а по-скоро доблестни постъпки. С това Нехлюдов си обясняваше чудното явление, че най-кротките по характер хора, неспособни не само да причинят, но и да гледат мъките на едно живо същество, се готвеха спокойно за убиване на хора и почти всички признаваха при известни случаи убийството, като оръжие за самозащита и достигане на висшите цели на общото благо, за законно и справедливо. А високото мнение, което имаха за своето дело и поради това и за себе си, естествено произтичаше от значението, което им придаваше правителството, и от оная жестокост на наказанията, на които то ги подлагаше. И те трябваше да имат високо мнение за себе си, за да могат да понасят това, което понасяха.

Като ги опозна по-отблизо, Нехлюдов се убеди, че те не бяха всички до един злодеи, както ги смятаха едни, и не бяха всички до един герои, за каквито ги считаха други, а бяха обикновени хора, между които имаше както навсякъде добри, лоши и средни хора. Имаше между тях хора, станали революционери, защото искрено се смятаха длъжни да се борят със съществуващото зло; но имаше и такива, които бяха избрали тази дейност от егоистични, тщеславни подбуди; но повечето бяха привличани от революцията поради познатия на Нехлюдов още от войната стремеж към опасности, риск, наслаждение от играта със собствения си живот — чувства, присъщи на най-обикновената енергична младеж. Разликата между тях и обикновените хора, и то в тяхна полза, беше тая, че моралните изисквания у тях бяха по-високи, отколкото в кръга на обикновените хора. Между тях бяха задължителни не само въздържанието, суровият живот, правдивостта, безкористието, но и готовността да жертвуват всичко, дори и живота си, за общото дело. И затова ония от тях, които стояха по-високо над средното равнище, бяха много по-горе от него и представляваха образци на рядка нравствена висота; а ония, които бяха по-долу от средното равнище, стояха много по-ниско от него, защото представляваха често пъти хора нечестни, неискрени и заедно с това самоуверени и горди. Тъй че Нехлюдов не само уважаваше някои от новите си познати, но ги и обикна от цялата си душа, докато към другите беше повече от равнодушен.