Лев Толстой
Възкресение (103)

II

Като стигнаха до мястото на шума, Маря Павловна и Катюша видяха следното: офицерът, набит човек с големи руси мустаци, търкаше намръщено с лявата си ръка дланта на дясната, с която беше ударил затворника в лицето, и непрекъснато изригваше неприлични, груби ругатни. Пред него, като изтриваше с една ръка разкървавеното си лице, а в другата държеше увито в шал пронизително пискащо момиченце, стоеше в къс халат и още по-къси панталони дълъг, слаб затворник с наполовина обръсната глава.

— Ще те науча аз тебе (неприлична псувня) да мислиш хубавичко (пак псувня), ще го дадеш на жените! — викаше офицерът. — Слагай.

Офицерът искаше да се сложат белезници на „общинския“, който отиваше на заточение и през целия път носеше на ръце момиченцето, което му беше оставила умрялата от тифус в Томск негова жена. Оправданието на затворника, че с белезниците не може да носи детето, страшно дразнеше офицера, който беше в лошо настроение и затова бе пребил от бой непокорилия се веднага затворник.^[1]

Срещу бития стояха конвойният войник и един затворник с черна брада, с надянат на едната ръка белезник, който мрачно гледаше изпод вежди ту офицера, ту бития затворник с момиченцето. Офицерът повтори на конвойния заповедта си да вземе момиченцето. Мърморенето между затворниците ставаше все по-силно и по-силно.

— От Томск не са му ги слагали — чу се пресипнал глас от задните редове. — Дете е, не е куче.

— Къде да дене момичето? Не е законно! — каза още някой.

— Кой приказва? — извика офицерът като ужилен и се втурна в тълпата. — Ще ти дам аз един закон. Кой приказва? Ти ли? Ти?

— Всички приказват, защото… — каза широколик набит затворник.

Той не успя да довърши. Офицерът почна да го бие с две ръце по лицето.

— Ще се бунтувате, а? Ще ви дам един бунт. Ще ви изпозастрелям като кучета. Началството само ще ми благодари. Вземи момичето!

Тълпата утихна. Единият конвоен изтръгна отчаяно крещящото момиченце, другият почна да слага белезниците на покорно подложилия ръката си затворник.

— Отнеси го на женорята — извика офицерът на конвойния, оправяйки портупея на сабята си.

Като се мъчеше да извади ръчичките си от шала, с почервеняло лице, момиченцето непрестанно пищеше. От тълпата излезе Маря Павловна и се приближи до конвойния.

— Господин офицер, позволете аз да взема момиченцето.

Конвойният войник с момиченцето се спря.

— Ти каква си? — попита офицерът.

— Политическа съм.

Очевидно хубавото лице на Маря Павловна с чудесните изпъкнали очи (той вече беше я видял при приемането) подействува на офицера. Той я изгледа мълком, като че нещо претегляше.

— Все ми е едно, вземете го, ако искате. Добре ви е да го съжалявате, а като избяга, кой ще отговаря?

— Че как ще избяга с момиченцето! — каза Маря Павловна.

— Нямам време да се разправям с вас. Вземете, щом искате.

— Ще заповядате ли да го дам? — попита конвойният.

— Дай го.

— Ела при мен — казваше Маря Павловна, като се мъчеше да предразположи момиченцето към себе си.

Но момиченцето се дърпаше от ръцете на конвойния към баща си, продължаваше да пищи и не искаше да иде у Маря Павловна.

— Почакайте, Маря Павловна, у мен ще дойде — каза Маслова, като извади от торбата си един геврек.

Момиченцето познаваше Маслова и като видя лицето й и геврека, отиде при нея.

Всичко утихна. Отвориха вратата, групата излезе отвън, строи се; конвойните пак преброиха затворниците; стегнаха и завързаха торбите, качиха слабите в каруците. Маслова с момиченцето в ръце застана при жените до Федося. Симонсон, който през всичкото време следеше това, което ставаше, с големи решителни крачки пристъпи към офицера, който, дал вече всички заповеди, се качваше в бричката си.

— Лошо постъпихте, господин офицер — каза Симонсон.

— Пръждосвайте се на мястото си, не е ваша работа.

— Моя работа е да ви кажа и аз ви казах, че лошо постъпихте — каза Симонсон, като гледаше втренчено офицера в лицето изпод гъстите си вежди.

— Готово ли е? Група, ходом марш! — извика офицерът, без да обръща внимание на Симонсон, и като се опря на рамото на войника-колар, влезе в бричката.

Групата тръгна и излезе разточена на калния, ограден от двете страни с канавки, изровен път, който минаваше през гъста гора.