Лев Толстой
Възкресение (101)

XLII

Още преди да излезе от вагона, Нехлюдов забеляза в двора на гарата няколко богати файтона, впрегнати с по четири или три охранени коня, които подрънкваха със звънците си; а като излезе на потъмнелия от дъжда мокър перон, пред чакалнята на първа класа той видя купчина хора, между които се открояваше фигурата на висока, дебела дама с шапка със скъпи пера, с мушама и на дълъг младеж с тънки крака, в костюм на велосипедист, с огромно охранено куче със скъпа каишка на шията. Зад тях стояха лакеи с мушами и чадъри и кочияшът, излезли да посрещат. Върху цялата тази група, от дебелата госпожа до кочияша, който държеше с ръка полите на дългия си кафтан, лежеше печатът на спокойна самоувереност и богатство. Около тази група веднага се образува кръг от любопитни и раболепни пред богатството хора: началникът на гарата с червена фуражка, стражарят, винаги присъствуващата лете при пристигането на влаковете мършава мома в руска носия с мъниста, телеграфистът и пътници, мъже и жени.

В лицето на младия човек с кучето Нехлюдов позна гимназиста, младия Корчагин. Дебелата дама пък беше сестрата на княгинята, в чието имение са местеха Корчагини. Главният кондуктор с лъскави галони и ботуши отвори вратата на вагона и я държеше така в знак на уважение, докато Филип и носачът в бяла престилка предпазливо изнасяха дълголиката княгиня върху сгъваемия й стол: сестрите се здрависаха, чу се на френски фразата: дали в каляска или карета ще пътува княгинята, и шествието, завършило със слугинята с къдриците, чадърите и кутията, тръгна към изхода на гарата.

Като не искаше да ги среща, за да се сбогува наново, Нехлюдов се спря далеч от вратата на гарата в очакване да мине цялото шествие. Княгинята със сина си, Миси, докторът и слугинята минаха напред, а старият княз се спря отзад с балдъзата си и Нехлюдов, останал по-далеч, чуваше само откъслечни френски фрази от разговора им. Една от тия фрази, казана от княза, кой знае защо, залегна, както често става, в паметта на Нехлюдов с всички интонации и звуци на гласа.

— Oh! II est du vrai grand monde, du vrai grand monde^[1] — каза за някого князът с високия се самоуверен глас и заедно с балдъзата си, придружен от почтителните кондуктори и носачи, влезе във вратата на гарата.

В същото време иззад ъгъла на гарата на перона се появи отнякъде тълпа работници в цървули и кожухчета и с торби на гръб. С меки крачки работниците приближиха към първия вагон и искаха да влязат в него, но веднага бяха изпъдени оттам от кондуктора. Без да спират, като бързаха и се настъпваха един друг по краката, работниците почнаха, блъскайки се с торбите си в ъглите и около вратата на вагона, да влизат в него, когато друг кондуктор видя намерението им от вратата на гарата и строго им извика. Влезлите работници веднага бързо излязоха и със същите решителни меки крачки тръгнаха по-нататък, към другия вагон, същия, в който седеше Нехлюдов. Кондукторът пак ги спря. Те се спряха за миг, готови да вървят по-нататък, но Нехлюдов им каза, че във вагона има места и че могат да влязат. Те го послушаха и Нехлюдов влезе след тях. Работниците вече искаха да насядат, но господинът с кокардата и двете дами, взели покушението им да се настанят в този вагон за оскърбление лично към тях, решително се възпротивиха на това и почнаха да ги пъдят. Работниците — бяха двайсетина души — и стари, и съвсем млади, всички с измъчени, загорели, сухи лица, като се блъскаха с торбите си с пейките, стените и вратите, почувствували се очевидно много виновни, веднага тръгнаха по-нататък през вагона, готови очевидно да вървят докрай света и да седнат където им кажат, па макар и на гвоздеи.

— Къде се блъскате, дяволи! Сядайте тук — извика излезлият насреща им друг кондуктор.

— Voilà encore des nouvelles!^[2] — каза по-младата от двете дами, напълно убедена, че с хубавия си френски език ще обърне върху себе си вниманието на Нехлюдов.

А дамата с гривните току душеше, мръщеше се и каза нещо за удоволствието да седиш в компанията на миризливи селяндури.

Работниците пък, с чувство на радост и успокоение на хора, избягнали голяма опасност, се спряха и почнаха да се настаняват, като с движение на рамото сваляха тежките торби от гърбовете си и ги пъхаха под пейките.

Градинарят, който разговаряше с Тарас, не седеше на мястото си и затова го зае, тъй че до него и срещу Тарас имаше три места. Трима работници седнаха на тия места, но когато Нехлюдов се приближи, видът на господарските му дрехи тъй ги смути, че те станаха, за да излязат, но Нехлюдов ги помоли да останат, а сам седна на ръчката на пейката до коридора.

Единият от двамата работници, около петдесетгодишен човек, се спогледа с младия в недоумение и дори с уплаха. Това, че Нехлюдов вместо да ги наругае и изгони, както се полага, им отстъпи мястото си, ги учуди и озадачи много. Те дори се страхуваха да не излезе от това нещо лошо за тях. Като видяха обаче, че тук няма никаква измама и че Нехлюдов просто разговаря с Тарас, успокоиха се, казаха на момчето да седне на бохчата и поискаха Нехлюдов да седне на мястото си. Отначало възрастният работник, седнал срещу Нехлюдов, целият се свиваше, като събираше обутите си в цървули крака, за да не настъпи господаря, но после тъй дружелюбно се заприказва с Нехлюдов и Тарас, че дори започна да потупва Нехлюдов по коляното с опакото на дланта си в ония места на разказа, на които искаше да обърне особено вниманието. Той разправи всичките си премеждия и за работата си на торфените блата, откъдето се връщаха сега у дома, след като бяха работили там месец и половина, с по десет рубли отработени пари, тъй като част от заплатата били получили предварително при спазаряването.

Работели, както разправи той, доволен във вода, и то от съмнало до мръкнало с два часа почивка на обяд.

— Който не е свикнал, за него, разбира се, е трудно — казваше той, — а обръгнеш ли — нищо. Поне храната да е добра. Отначало хранеха много лошо. Ама после хората се разсърдиха и храната се подобри, стана по-леко да се работи.

После той разказа как е ходил на печалба цели двадесет и осем години и всичкия си доход е давал в къщи, отначало на баща си, после на по-големия си брат, сега — на племенника си, който водел стопанството им, а от изработените петдесет-шестдесет рубли през годината сам харчел по две-три рубли за свое удоволствие: за тютюн и кибрит.

— Грехота е, но понякога от умора ще пийнеш и водчица — прибави той, виновно усмихнат.

Разправи още, че жените в къщи водели стопанството вместо тях и че днес предприемачът ги почерпил половин ведро, че един от тях умрял, а друг водели болен. Болният, за когото ставаше дума, седеше в същия вагон, в ъгъла. Беше младо момче, сивобледо, с посинели устни. Очевидно газила го беше и го газеше и в момента треска. Нехлюдов пристъпи към него, но момчето го погледна с такъв строг, страдалчески поглед, че Нехлюдов не се осмели да го тревожи с въпроси, а посъветва по-възрастния да му купи хинин и му написа на книжка името на лекарството. Той искаше да даде пари, но старият работник каза, че нямало нужда — той щял да купи сам.

— Я гледай, къде не съм бил, но такъв господар не съм виждал. Не само че няма да те удари, ами и място ти отстъпва. Имало, значи, разни господа — заключи той, като се обърна към Тарас.

„Да, съвсем нов, друг, нов свят“ — мислеше Нехлюдов, като гледаше тия сухи мускулести ръце, груби домашни дрехи и загорели, мили и измъчени лица, и се чувствуваше заобиколен от всички страни със съвсем нови хора, с техните сериозни интереси, радости и страдания на истински трудов и човешки живот.

„Ето го, le vrai grand monde“^[3] — мислеше Нехлюдов, спомнил си фразата, казана от княз Корчагин, и целия този празен, разкошен свят на Корчагиновци с техните нищожни, жалки интереси.

И той изпитваше радостното чувство на пътешественик, който е открил нов, непознат и чуден свят.