Лев Толстой
Възкресение (1)

I

Колкото и да се мъчеха хората, събрани няколкостотин хиляди на едно малко място, да осакатят тая земя, на която се притискаха, колкото и да набиваха земята с камъни, за да не расте нищо върху нея, колкото и да изчистваха всяка поникнала тревичка, колкото и да одимяваха с каменни въглища и нефт, колкото и да подкастряха дърветата и да гонеха всички животни и птици — дори и в града пролетта си беше пролет. Слънцето грееше, тревата — съживена — растеше и зеленееше навред, дето не я бяха изскубали, не само по тревните площи на булевардите, но и между каменните плочи; брезите, тополите и смрадликата развиваха своите лепкави и уханни листа, липите издуваха пукащи се пъпки; гаргите, врабците и гълъбите вече пролетно готвеха радостно гнездата си, а мухите бръмчаха по стените, затоплени от слънцето. Весели бяха и растенията, и птиците, и насекомите, и децата. Но хората — големите, възрастни хора — не преставаха да се мамят и изтезават един друг. Хората смятаха, че свещено и значително не е това пролетно утро, не е тази хубост на света божи, дадена за благото на всички същества — хубост, която предразполага към мир, съгласие и любов, — а свещено и значително е това, което те сами са измислили, за да властвуват един над друг.

Тъй в канцеларията на губернския затвор се смяташе за свещено и значително не това, че възторгът и радостта от пролетта са дадени за всички животни и хора, а се смяташе за свещено и значително това, че в навечерието беше получено с номер, печат и надпис писмо да се доведат на днешния ден, 28 април, до девет часа сутринта трима задържани в затвора подследствени арестанти — две жени и един мъж. Едната от тия жени, като много важна престъпница, трябваше да бъде доведена отделно. И ето, въз основа на тази заповед, на 28 април в 8 часа сутринта в тъмния, вонящ коридор на женското отделение влезе старши надзирателят. След него в коридора влезе жена с измъчено лице и къдрави побелели коси, облечена в блуза с ръкави, обшити със сребърни галони, и препасана с колан със син кант. Това беше надзирателката.

— Маслова ли търсите? — попита тя, като приближи с дежурния надзирател към една от килиите, чиито врати се отваряха към коридора.

Дрънкайки с ключовете, надзирателят завъртя катинара, разтвори вратата на килията, от която лъхна още по-вонящ въздух, отколкото в коридора, и извика:

— Маслова, в съда! — и пак притвори вратата, за да я дочака.

Дори в затворническия двор лъхаше свежият, живителен въздух на полетата, носен от вятъра в града. Но в коридора въздухът беше гаден, тифозен, пропит с воня на изпражнения, катран и гнило, което веднага хвърляше в униние и тъга всеки новодошъл. Същото чувство изпита и идващата от двора надзирателка, въпреки че беше свикнала с мръсния въздух. Още щом влезе в коридора, тя изведнъж почувствува умора и сънливост.

В килията се чуваше суетене: женски гласове и стъпки на боси крака.

— Хайде, Маслова, на теб говоря, по-живо мърдай! — извика старши надзирателят през вратата на килията.

След минута-две от вратата излезе с бодри крачки, бързо се обърна и застана до надзирателя невисока и доста пълногръда млада жена в сив халат, облечен върху бяла блуза и бяла пола. Жената беше с памучни чорапи и в арестантски плъстени обувки, а главата й беше забрадена с бяла кърпа, под която явно нарочно бяха пуснати снопчета черни къдрици. Лицето на жената беше с онази особена бледност, каквато имат лицата на хора, живели дълго време затворени, и която напомня филизите на картофи, покарали в изба. Такива бяха и малките й широки ръце, и бялата закръглена шия, която се откриваше изпод голямата яка на халата. Поразяваха в това лице, особено върху матовата му бледност, много черните, блестящи, малко подпухнали, но много живи очи, едното от които беше леко кривогледо. Тя стоеше съвсем права, изпъчила налетите си гърди. Като излезе в коридора, тя отметна леко глава, погледна надзирателя право в очите и застана, готова да изпълни всичко, което й заповядат. Надзирателят се готвеше вече да затвори вратата, когато оттам се провря бледото, строго, сбръчкано лице на гологлава побеляла баба. Бабата почна да говори нещо на Маслова. Но надзирателят натисна с вратата главата й и тя изчезна. В килията се закикоти женски глас. Маслова също се усмихна и се обърна към покритата с решетка шпионка на вратата. Отвътре бабата се притискаше до прозорчето и с пресипнал глас говореше:

— Най-вече не казвай нищо излишно, дръж си на едно и толкоз!

— Ами че едно ще е, друго не може — каза Маслова, като тръсна глава.

— Ясно е, че едно, а не две — рече старшият надзирател с началническа увереност в собственото си остроумие. — След мене, марш!

Окото на бабата изчезна от шпионката, а Маслова излезе на средата на коридора и с бързи крачки заситни след старши надзирателя. Слязоха надолу по каменната стълба, минаха край още по-вонящите от женските шумни мъжки килии, от които отвред ги изпращаха очи от прозорчетата на вратите, и влязоха в канцеларията, където вече стояха двама конвойни войника с пушки. Седящият там писар подаде на един от войниците пропито с тютюнев дим писмо и като посочи затворничката, каза:

— Поемай я.

Войникът — нижгородски селянин с червено, сипаничаво лице — сложи писмото в ръкава на шинела си и намигна усмихнат на другаря си, широкоскулест чуваш, по адрес на затворничката. Войниците и затворничката слязоха по стълбата и тръгнаха към главния изход.

Във вратите на главния изход се отвори малка вратичка и като излязоха през нея в двора, войниците и затворничката излязоха вън от оградата и тръгнаха през града, по средата на павираните улици.

Колари, бакали, готвачки, работници, чиновници се спираха и любопитно оглеждаха затворничката; някои поклащаха глава и си мислеха: „Добре, че не сме такива, ето докъде довежда лошото поведение.“ Децата гледаха с ужас престъпницата, успокоени само от това, че след нея вървят войници и сега тя нищо не може да направи. Един селянин, продал вече въглищата си и се стоплил с чай в гостилницата, пристъпи към нея, прекръсти се и й подаде една копейка. Затворничката пламна, наведе глава и нещо измънка.

Чувствувайки отправените към нея погледи, без да извръща глава, тя незабелязано поглеждаше изпод око ония, които я наблюдаваха, и това внимание към нея я развеселяваше. Развесели я и чистият в сравнение със затворническия пролетен въздух, но тя усещаше болки, като стъпваше по камъните с отвикналите си от ходене и обути в груби затворнически плъстенки крака, та гледаше пред себе си и се мъчеше да стъпва колкото се може по-леко. Като минаваше край едно брашнарско дюкянче, пред което ходеха, клатушкайки се, от никого несмущавани гълъби, затворничката едва не закачи с крака си един гащат гълъб; гълъбът трепна и като размаха крила, прелетя досам ухото на затворничката, от което я лъхна ветрец. Тя се усмихна и после тежко въздъхна, като си спомни своето положение.